Основни характеристики на съвременния български капитализъм - проф. Васил Проданов

 

За да си обясним особеностите на днешния български капитализъм, следва да имаме предвид ключовите особености на капиталистическото натрупване, водещо до съответно преразпределение на собствеността между различни социални групи и региони. Най-добре можем да си отговорим на този въпрос, като направим две сравнения: с начина на капиталистическо натрупване в класическа капиталистическа страна като Англия и с начина на капиталистическо натрупване при първия български капитализъм. 

 

Кои са основните източници на натрупване в Англия между ХVІ и ХVІІІ век? 

На първо място са външните източници на натрупване на капитал от капиталистите: (1) пиратство – пиратите получават дори звания от английската кралица; (2) робство в колониите в продължение на няколко века; (3) колониално разграбване на ресурси от целия свят в продължение на няколко века.

Вътрешните източници на капиталистическо натрупване идват от: (1) заграбване и разпродажба на църковни имоти от Хенри VІІІ в началото на ХVІ век с отказа от католицизма; (2) заграбване на общински земи за пасища, при което „овцете изяждат хората“ (Томас Мор); (3) неограничена капиталистическа експлоатация на наемни работници; (4) самоограничения и протестантска етика на дребните собственици капиталисти. 

 Кои са основните източници на капиталистическо натрупване при първия български капитализъм между 1879 и 1944 г.? Външни източници няма и това е същностна характеристика в сравнение с държавите от капиталистическия център. Нещо повече, в резултат на наложени репарации и контрибуции, поради загуби във войните, имаме изтичане на национално богатство навън. Следва да се отбележи обаче, че политиката на различните български правителства е насочена към протекционизъм, високи защитни мита, за да могат да създадат условия за развитие на българските капиталисти и да намалят възможностите за изтичане на ресурси навън.

Вътрешните източници са: (1) заграбване на селскостопански земи на изселено турско население в края на Освободителната война; (2) самоограничения на дребните собственици, за да могат да оцелеят на пазара; (3) висока норма на експлоатация на работниците, която е средно по-висока по това време, отколкото в развитите западни страни; (4) изземване чрез данъчната система на ресурси от населението, концентрирането и преразпределението им чрез държавата, за да може да се развива капитализмът. Очевидни са много по-големите ограничения и липсата на възможности в сравнение с класическа страна от капиталистическия център като Англия, което обяснява неуспехите, недоволството и в крайна сметка отхвърлянето на този капитализъм у нас. 

 

Коренно различна е ситуацията на капиталистическо натрупване у нас след 1989 г., което предопределя развитието на един много по-различен капитализъм. Можем да го дефинираме с три основни черти – компрадорски, клептократски и периферен. 

 

1. Компрадорски капитализъм 

 

Кои са основните източници на капиталистическо натрупване при втория български капитализъм, след 1989 г.?

Следва да се отбележи, че той се създава в условия на натрупване от страна на населението при социализма на огромна индустриална база в ръцете на държавата и на значителни лични спестявания и лична собственост.

Външни източници на капиталистическо натрупване липсват, но за сметка на това се активизират източници за разграбване за собственост, т.е. за ускорено изтичане на национално богатство по посока към транснационалния капитал. Голяма част от тези източници идва от страните от капиталистическия център или от офшорки.

Това е радикално различие в сравнение с първия български капитализъм, в сравнение с британския капитализъм, а и с други страни от капиталистическия център, които извличат ресурси от останалия свят. Една голяма част от националното богатство се приватизира от външни фирми и от чужди компании, главно чрез офшорки, на цени много по-ниски от себестойността. Част от това богатство се купува от конкурентни фирми, машините се разпродават и производството се премества другаде. Дошлите отвън фирми, които наемат например шивачки на ишлеме, осъществяват експлоатация в мащаби от времето на ранния капитализъм и изнасят принадена стойност от страната. Основни инфраструктурни обекти и природни ресурси са дадени за експлоатация на транснационални компании, изнасящи ресурси. В това отношение изтичането на капитали е улеснено от компрадорския характер на създадената политическа класа. Ключова характеристика на този капитализъм е, че той е компрадорски капитализъм. 

 

В резултат на нарастващата външна зависимост връх взе компрадорска политическа върхушка, която служи не на българския народ, а на чужди интереси, продавайки с корупционни схеми ключови сфери на обществото или просто унищожавайки ги под чужда диктовка или поради слабоумие. Така бяха ликвидирани съзнателно от определени политици, без да им се търси каквато и да е отговорност,селското стопанство, гигантски напоителни системи, престъпно бяха закрити І, ІІ, ІІІ, ІV блок на АЕЦ „Козлодуй“, научно-техническото разузнаване. Транснационалният капитал получи за жълти стотинки инфраструктурата на страната, цялостната енергийна структура, аерокомпания „Балкан“, БТК, златодобива на страната...

При това, за разлика от първия български капитализъм, сега имаме много мощни апарати за налагане на неолиберална идеологическа хегемония, създаваща съответната идеологическа мъгла, с която да се скрие онова, което се прави. Сред тези идеологически апарати за първи път са финансираните отвън граждански организации, създаващи пропагандно-идеологическа среда и псевдогражданско общество, базиращо се на публична сфера, в която доминира неолибералното прокапиталистическо и антикомунистическо съзнание. Неоколониални идеологически апарати за „мека сила“ (евфемизъм за добре известното „пропагандно оръжие“ и „агент на влияние“) вместо предходните колониални армии. „Тинк танковете“ вършат много по-успешно работата на танковете и на армиите. Там, където „тинк танковете“ не са допускани, могат да дойдат, разбира се, и танковете в буквалния смисъл на думата, както стана в Близкия изток. При това колкото повече се влошават нещата, толкова по-кресливо това съзнание се стреми да продължи да налага своите идеологеми, съдържащи се в две фрази – „реформиране на институциите“, т.е. допълнителното им разбиване на практика, и „виновни са комунистите и ченгетата“, т.е. създава се изкупителна жертва, която да скрие факта на провала на прокапиталистическия  проект. 

 

2. Клептократски капитализъм 

 

За да разберем тази характеристика на българския капитализъм, би следвало да имаме предвид двата основни вътрешни източника на капиталистическо натрупване – държавната и личната собственост на населението. 

 

Първо.  Това е разграбването на държавната собственост чрез разрушаване на контролните системи и чрез корупционни сделки.

Разбиването на контролните институции създаде възможност за прехвърляне на гигантско количество обществено богатство в частни ръце с посредничеството на политиката и политиците, т.е. мащабите на прехвърляното богатство са такива, че при сринати основни системи на държавата и претъпкани структури с чужда агентура или с хора, които лесно могат да бъдат купени от новопоявил се капиталист, по същество имаме ситуация на използване на държавата и на нейните институции като инструмент за гигантски безсистемен грабеж – невиждан в историята.

Особена роля играе директният грабеж с помощта на силови групировки, чрез различни престъпни дейности – контрабанда, наркотици, проституция и пр. В него особено важно място имат силови групировки на бивши работници в МВР и на спортисти, аналози на пиратите в периода на първоначалното натрупване на капитала – поради срутването на държавата и на нейните контролни системи в началото на 90-те години те поемат определени функции по сигурността на гражданите чрез съответни частни институции и допълнително разграбват държавата. Те успяват да заграбят, да натрупат богатство и да го легализират, а някои дори да се включат в управлението, особено чрез правителството на ГЕРБ. 

 

Вторият източник на вътрешно капиталистическо натрупване след 1989 г. е грабежът на лична собственост от населението.

Най-напред се иззеха натрупаните по времето на социализма лични спестявания на българското население. Това стана чрез спекулация при ценовите шокове през 90-те години, както и чрез т.нар. кредитни милионери при голямото банково източване през 1996–1997 г. Общото между всички тези форми на първоначално натрупване на капитали е, че то става не чрез производствена дейност, а чрез разграбване и преразпределение на вече натрупано богатство на държавата или на голямата маса от хората във формата на спестявания, направени при социализма.

При капитализма грабежът на натрупаното от обикновения българин се ускори със световната криза, когато немалко хора бяха принудени да залагат строените си при социализма жилища, за да оцелеят или за да получат кредит за развиване на бизнес, който се проваля. Това породи нарастваща вълна от бездомни и клошари.

Българските граждани са ограбвани и чрез особеностите на данъчната система – огромната част от данъците са косвени и България се оказа страната с най-голям относителен дял на косвени данъци, които се вземат от цялото население, а капиталистите са много по-малко засегнати.

В този смисъл и двете основни форми на първоначално натрупване на капитала, характеризиращи българския преход, ни насочват към един мародерски и клептократски капитализъм, израсъл върху грабежа на натрупаното от някого другиго, след като политическите структури, на които се е градила контролната система върху собствеността, са унищожени и се е получило „разграждане на системата“, както се говори в началото на 90-те години на ХХ век.

Зад метафората за „разграждане на системата“ реално се крие разграбването на собствеността от тези, които са били по-бързи, по-безскрупулни, създали са алтернативни силови структури. Няма период в българската история, в който такова гигантско обществено богатство да е било преразпределено и присвоено за съвсем кратък период. Основната част от частното богатство е натрупана чрез разграбване на гигантската собственост на построеното преди това от социализма, което е било възприемано като общонародно богатство. Първоначалното натрупване на капитал, което би трябвало да характеризира т.нар. преход, по същество е гигантско разграбване на капитала. Така първоначалното натрупване на капитала при прехода към втория български капитализъм ражда този специфичен „мародерски капитализъм“, опиращ се на слабите или корумпирани държавни институции и на грабежа на изоставеното богатство.

Затова този капитализъм трудно може да получи легитимност в очите на милионите хора. Няма как той да създаде в техните представи идеята за „американската мечта“. Той ще си остане и ще бъде възприеман като бандитски капитализъм, мутренски капитализъм, спекулативен капитализъм, мародерски капитализъм. 

 

3. Периферен капитализъм 

 

До 1989 г. българската икономика е в основни линии затворена за страните от капиталистическия център с по-малко от 10% от вноса и износа. Световната социалистическа система е обособена от държавите от капиталистическия център и това й дава възможност да се развива без опасност за асиметрични отношения, чрез които от нея да се изсмукват ресурси.

Преходът към капитализъм води до противоположна ситуация – максимална откритост на страната. При последната международна класация на глобализацията за 2012 г. България се оказва най-глобализираната страна на Балканите и между страните в света с много висока глобализация, т.е. с максимална отвореност за глобалния капитал. При това следва да се има предвид, че основната част от глобалния капитал разграбва страната чрез офшорни фирми, които не дават възможност той да бъде идентифициран, нито грабежът проследен.

По своята отвореност към глобалния капиталистически пазар България заема 22-ро място в класацията на Ernst & Young за равнище на глобализация, като на първо място е Хонконг, а забележете – САЩ е след нея, на 25-о място. България е по-отворена за външния свят от САЩ и върху нея глобализационните потоци могат да действат много по-силно. От балканските страни след нас е Румъния на 31-во, а Гърция на 35-о място, Китай на 44-то, Турция на 46-о. Индикаторите за измерване на глобализацията включват откритост за търговия, движение на капитали, размяна на технологии и идеи, движение на работна ръка, културна интеграция. Забележете, България, чиято икономика претърпя катастрофални разрушителни следствия през последните 23 години, е по-глобализирана от САЩ, докато Турция е най-малко глобализираната страна на Балканите, но в същото време с най-успешно развиваща се икономика и с най-силни институции. В много отношения това ни дава обяснение за станалото в началото на глобализацията в повечето балкански държави. Степента на глобализираност може да бъде плюс и минус, може да е предпоставка за по-лесно привличане на ресурси на съответната територия и за ускоряване на развитието й, но и за полесно извличане на ресурси и за периферизацията й. На Балканите като цяло, като се изключи Турция, действа по-скоро процес на извличане на ресурси и степента на глобализация увеличава тези предпоставки. Неолибералната глобализация се оказа полезна главно за държавите от капиталистическия център – в Европа главно за Германия, – които успяват да печелят от нея, докато при голяма част от останалите балкански държави имаме катастрофални следствия. Като цяло Европа, въпреки призивите и опитите за солидарност, ускорено се раздели на център и периферия.

Подобни процеси протичат и в статута на България в ЕС. За разлика от предишното й положение спрямо СССР, който доминираше политически, но от гледна точка на структурата на икономическите отношения и равнището на живот имахме висока степен на равнопоставеност, сега страната ни е превърната в периферия на общността. Тя влиза в ЕС в момент, когато се засилват тенденциите на неолибералната интеграция, опираща се все по-силно на пазара и на пазарната конкуренция, но пренебрегваща различията в производствени и експортни възможности на държавите, мащаба и пазарния дял на фирмите им, производителността, заплатите. С шест основни механизма става източването на България от страна на по-силни държави от капиталистическия център.

 

Първият от тези механизми за превръщането на България в бедна периферия е навлизането в страната на чужди компании. Те получават концесии или купуват наши предприятия и като монополисти извличат големи печалби, които отиват към по-богати държави, а в страната ни остават обезкостените или все повече амортизирани основни фондове. Типичен пример в това отношение са монополистите в енергетиката и във водната мрежа, които печелят тук и изнасят другаде печалбата си. Подобна е ситуацията и в банковата система – кредитът у нас е почти изцяло под контрола на чужди банки. При това почти няма сделка с чуждестранна фирма, която да не е била в ущърб на националните интереси и обектите да не са продадени на загуба – като се започне от „Нефтохим“, премине се през БТК и авиокомпания „Балкан“ и се стигне до сделките с ТЕЦ-1 и ТЕЦ-3 от „Марица-изток“. Впоследствие тези сделки са характеризирани като „национално предателство“. Така е и с голяма част от инфраструктурата, особено с енергийната инфраструктура. Енергетиката в „Марица-изток“ се дава на американска компания, като със сключения договор тя продава на българската държава електроенергия на цени, които са три пъти по-високи, отколкото на произвежданата от държавните ТЕЦ със същите лигнитни въглища. Отказът от строеж на АЕЦ „Белене“ от правителството на Бойко Борисов става под американски натиск и се предполага, че с края на българската атомна енергетика това допълнително ще облагодетелства тези американски компании в износа им на огромно количество национален капитал при производството на електричество със собствени наши средства. Водоразпределителната мрежа в София и в голяма част от страната бе продадена на чужди компании, които вдигат цените с пъти, печалбите, които извличат, им дават възможност за гигантски заплати на мениджърския персонал, а в същото време липсват достатъчно средства за ремонт на амортизираната част от тази система. Особено скандални са сделките с електроразпределителните мрежи, които, купени от чужда компания, многократно увеличават потребителските цени на тока и съответните средства също не остават в страната, а изтичат навън. Типичен пример за грабеж на природни ресурси от поначало бедната на суровини и енергия България дава австралийската компания „Дънди“–“Болкан Минерал енд Майнинг“. На нея й е дадена концесия за извличане на злато от страната, за която тя плаща само 22.7 млн. долара за 9 години, а изнася 20 тона злато, което по цени от началото на 2012 г. струва 1.2 млрд. долара. Подобна е ситуацията с британската компания „Мелроуз“, която получава концесия за извличане на природен газ от находище „Каварна“ на ниска цена, като се имат предвид прогнозите за количеството от залежи на газ, а в същото време в концесионния договор няма никаква клауза за санкция, ако тя не изпълнява условията му.

„Ниските доходи в голяма степен са резултат от развитието на икономика на ниската добавена стойност. Опериращи у нас големи компании, в т.ч. с чуждестранно участие, провеждат корпоративен колониализъм, закриват „меките“ дейности и изнасят добавена стойност. Експлоатират интелекта и труда на българските граждани и, преди всичко – ресурсите на страната.

Държавата не прави нищо, за да ограничи масирания износ на добавена стойност. Подобен пример на неадекватна, недалновидна и хаотична политика е този в зърнопроизводството. Там без намесата на държавата (слава, Богу!) се извърши тиха революция. Отрасълът обаче не се развива дълбочинно. България е втори в света износител на слънчогледово семе, но внася олио. Произвеждаме висококачествено зърно, а не развиваме животновъдство и преработваща индустрия. Учили сме Европа как да произвежда зеленчуци, а днес ги внасяме отвън.“

 

Вторият механизъм на периферизацията на страната и на връщането й назад е свързан с дерегулацията и отварянето й без ограничения към ЕС. Либерализацията на пазарите разрушава малките производители в страните от периферията на Европа и така в България допълнително се вкарват фактори, разрушаващи предходната промишлена система и превръщащи страната в изостанала периферия. Веднага след промяната са ликвидирани всички високотехнологични предприятия, включително и такива, които са уникални, водещи в световен план, като например Завода за дискови устройства в Стара Загора. Под натиска на държавите от капиталистическия център престъпно е унищожено научно-техническото разузнаване, което както във всички страни с догонваща модернизация играе важна роля в индустриализацията на страната. Ликвидирани са хиляди индустриални предприятия, а целият инженерен и технически състав, стотици хиляди квалифицирани кадри са декласирани, изхвърлени на улицата, със сринали се доходи или емигриращи. Българската икономика е деиндустриализирана. Рязко бе намален делът за поддръжка на наука, за изследователска дейност, внедряване, патенти, изобретения, рационализации. Ведомствените научни институти, инженеринговите звена, развойните звена, лабораториите, захранващи преди това икономиката с нови продукти, бяха унищожени или изнесени в Западна Европа в централите – майки на транснационалните компании, купили съответните предприятия. Типичен пример е фармацевтичната промишленост. Тя бе осигурена с мощни научни и развойни звена. Те бяха изнесени на Запад, а у нас се извършва само дейността, изискваща доминиращо неквалифициран труд по правенето на хапчетата. Към това обаче следва да се добави още нещо – по-високата производителност на труда и по-високата степен на субсидираност на селското стопанство в Западна Европа води до евтин внос, който допълнително разрушава и селското ни стопанство. Резултатите от това са плачевни, те връщат България в много отношения в края на ХІХ век. Показателно за това е проведеното през 2012 г. поредно изложение „Произведено в България“. На него българските производители се представят със стоки, с които са се представяли на Всемирното изложение в Париж през 1900 г. – розово масло, мед, ракия, но липсва дори продукция на леката промишленост, която се запазва за по-дълго след 1989 г., като обувки, кожи, текстил, бижутерия.

 

Третият механизъм за извличане на ресурси и за тотално сриване на страната е грабежът на човешки капитал. Докато в центъра на капиталистическата система в Западна Европа и в САЩ протича процес на създаване на икономики на знанието, у нас се реализира противоположната тенденция – на унищожаване на институции и структури на знанието, на отмъкване на човешкия капитал под лозунга за „свобода на движението“. Лекари, финансисти и програмисти са основната част от младите хора, които напускат България, и в резултат здравната система у нас се срива, а по иновации сме на последно място в ЕС. Според анализ на Съвета на ректорите между 7 и 10% от младежите заминават веднага след като си вземат дипломата. Хиляди други заминават още след като са завършили средно образование или след висшето са поработили у нас. Докато в България селското стопанство е ликвидирано, във Великобритания търсят наши агрономи. Деинтелектуализацията на труда и производството намали относителния дял на добавената стойност в произвежданите продукти, доведе до ситуация, в която производителността на труда след 1989 г. падна съществено след унищожаването на уедреното селско стопанство и на индустриалната основа на страната. Това от своя страна допълнително срути заплащането и доходите на българина, отдалечи го от развитите западни страни. В същото време богатите страни от капиталистическия център изсмукаха и изсмукват най-ценния капитал – висококвалифицираните работници, т.е. рязко намалява относителният дял на хората, които могат да извършват дейности с висока добавена стойност. Кадрите се отглеждат и готвят в страната, за което тя е вложила много милиарди, но се получават наготово от развитите капиталистически държави. В САЩ отглеждането на едно дете от раждането до завършването на колеж струва средно 200 000 долара, т.е. ако приемем, че от страната ни са изтекли например 200 000 човека с такова образование, ние сме подарили на други страни само по този начин 40 трлн. долара. Това е гигантски грабеж под  лозунга за свобода на движението на хора, който е предпоставка за асиметрични отношения между центъра и периферията на световната капиталистическа система.

 

Четвъртият механизъм е зверската експлоатация на човешки труд. Либерализираните трудови пазари като цяло водят до намаляване на заплащането, като в същото време отслабва контролиращата роля на профсъюзите. В страната остават нискодоходни места, главно в услугите или в трудоемки производства. От чужбина идват тук инвеститори например в шивашката индустрия, където срещу нищожно заплащане в полуробски условия работят десетки хиляди жени. Според данни на Евростат от 2012 г. 27%, или близо 600 000 от наетите в България са нископлатени работници с доход под прага на бедността.

Такива са на първо място работещите в шивашката, текстилната, обувната и кожарската промишленост, в търговията на дребно, в хотелиерството и ресторантьорството, в социалните дейности, в обслужването на сгради и озеленяването, в селското и в горското стопанство.

Същата такава зверска експлоатация обаче откриваме и при голямата част от търсещите препитание стотици хиляди имигранти в Западна Европа. При изследване на трудовата миграция от колектив начело с Духомир Минев, подготвено за КТ „Подкрепа“, се констатира, че българите, които работят в чужбина, нерядко се оказват в положението на робите на Европа. На редица места в страните приемници се раждат огнища на свръхексплоатация и на принудителен труд на нашенците. Стотици българи са жертви на нелегален трафик, свързан със сексуална и трудова експлоатация. Като цяло тенденцията е трудовата миграция да се превръща в експлоатация и трафик на хора.

Индустриалният социализъм е ликвидиран и е създадена силно зависима периферия на европейския капитализъм с потоизстискваческа експлоатация и практики от ранните етапи на развитието на капитализма отпреди няколко века в страните от капиталистическия център. Единният пазар и единната валута водят до това, че силните икономики стават по-силни и се отдалечават от другите, независимо от кохезионните и структурните фондове на ЕС, насочени към премахване на дистанцията между развити и неразвити региони.

Независимо от това, че в продължение на години се инвестираха средства от тези фондове в периферни страни като Ирландия, Португалия, Испания и Гърция, се оказа, че през 2011 г. именно те се нуждаят от спасяване да не фалират и от още пари. Неслучайно непрекъснато се поставя въпросът за „Европа на две скорости“, различни за Германия и Северна Европа, от една страна, други за Южна Европа и дори трети за Източна Европа.

 

Петият механизъм е свързан с факта, че страната е принудена да отделя от нищожните си средства, за да плаща на български наемници за изпълнението на военни операции в различни точки на света, в които са ангажирани държавите от центъра на световната система. Следва да се отбележи, че това става за първи път в историята на страната. През 2010–2011 г. България е пращала свои наемни професионални войски, за да водят чужди войни и да решават проблеми, създадени от други, в Афганистан, Ирак, Косово, Сомалия, Либия, Босна и Херцеговина, Грузия, Либерия. Това през 2010 г. й е струвало 63.6 млн. лева, което не са никак малко пари, като се има предвид острият недостиг на средства за всички сфери на българското общество.

 

Шестият механизъм са условията, при които се преразпределят средствата в ЕС. От влизането си в Европейския съюз през 2007 г. до 30 ноември 2012 г. България е усвоила 2108 млн. евро от оперативните програми, по които се одобряват проекти за европейското финансиране (без предприсъединителните фондове и земеделските субсидии), а е внесла в бюджета на ЕС 2162 млн. евро. Тези пари са от нашия бюджет, т.е. от българските данъкоплатци.

 

И какво се оказва? Парите изтичат от бюджета на страната, за да може тя да обслужва задълженията си към бюджета на ЕС, и се връщат обратно, но вече като еврофинансиране по оперативните програми. Ако не членувахме в ЕС, държавата щеше да разполага със същите средства, но с една важна разлика – тези 2 милиарда евро щяха да бъдат разпределяни през Закона за държавния бюджет, гласувани в парламента и обнародвани в „Държавен вестник“. Това стана всъщност основание за появата на първата антиевропейска политическа сила в България – коалицията „Не на Европейския съюз“.

 

Седмият механизъм е обвързването на българския лев с еврото и така присъствието на България в еврозоната, пълното отваряне на пазарите ни към ЕС, заедно с наличието на валутен борд след 1997 г., прави невъзможно страната да води самостоятелна монетарна политика, с която да стимулира запазването на българското производство и неговия експорт. Добре е известно, че държавите в Югоизточна Азия, реализиращи догонваща експортно ориентирана модернизация, запазват силни лостове на защита на своята валута и за провеждане на монетарна политика, стимулираща износа. Китай е типичен пример за това. У нас става точно обратното, монетарната политика е предпоставка за окончателно съсипване на почти всяко местно производство.

Опитите на България да възстанови конкурентоспособността си и да улесни прехода към икономически модел, насочен повече към износа, са силно затруднени поради обвързаността на лева с еврото и невъзможността страната да засили конкурентоспособността си чрез девалвация на лева. В тази ситуация политиците се ориентират към търсене на конкурентоспособност на глобализирания капиталистически пазар чрез политика на ограничения на бюджета и поддържане на ниски заплати. Това превръща България в страната с най-бедното население в ЕС. Паралелно с това нараства вътрешният дълг и общият дълг на страната днес е многократно по-голям, отколкото през 1989 година.

 

Осмият механизъм е търговският дефицит със Западна Европа, особено с Германия, чрез което България е нетен износител на национален доход към развитите европейски държави. Става дума за засилваща се тенденция. Според  последните данни на НСИ за търговията ни с ЕС за 2012 г. външнотърговското салдо на България с ЕС за периода януари – септември 2012 г. е отрицателно и е на стойност 3882.0 млн. лева. По цени FOB/FOB (след елиминиране на разходите за транспорт и застраховки при внос на стоки) салдото също е отрицателно и е в размер на 3031.0 млн. лева. При това тенденцията е вносът да нараства, а износът да намалява.

Вносът на България от ЕС за периода януари – септември 2012 г.се увеличава с 10.4%, а износът намалява. Единственото спасение на България при тази ситуация се оказва преориентирането на част от износа към страни извън ЕС, където имаме позитивен търговски баланс, както е например с Турция, и така да се смекчат малко загубите по посока на ЕС. По същество Турция спасява България от иначе голяма търговска асиметрия.

 

Същностна характеристика на този капитализъм е, че той се създава в една страна, която се включва отново без каквито и да са сериозни защитни механизми в световната система на капитализма, но играейки ролята на периферия на европейския капитализъм. А отношението между център и периферия на капитализма винаги е било свързано с движението на богатство от периферията към центъра. Една голяма част от националното ни богатство в условията на прехода бе просто унищожена, защото не съответстваше на новата ни периферна позиция в търговските взаимоотношения. Става дума за ликвидацията на почти всички високотехнологични производства и за изтичането на висококвалифицирания човешки потенциал към развитите държави. Така страната се превръща в евтина дестинация на алкохолен и сексуален туризъм, в място за евтин и неквалифициран труд, демонстрирайки типичните характеристики на един периферен капитализъм. Тя получава статут на бедна периферия на богатия западноевропейски капитализъм. Той изсмуква от нея всичко, което може да му бъде полезно, играейки ролята на постмодерна колониална метрополия и изземвайки най-важното богатство – човешкия и интелектуален капитал. При това този капитализъм е много по-бандитски от класическия по време на първоначалното натрупване на капитала в Англия през ХVІ век, защото, от една страна, мащабите на грабежа са неимоверно по-големи, като се има предвид натрупаното богатство в една индустриализирана съвременна държава, а, от друга страна, несравнимо по-големи са мащабите на разрушение, на унищожаване на материални ценности. Както по времето на Хенри VІІІ в Англия се появяват десетки хиляди скитници, останали бездомни, защото „овцете изяждат хората“, така днес у нас се появяват стотици хиляди клошари, просяци и живеещи в гета хора, които също са бездомници.

 

 

 

От списание „Понеделник” – бр.  3/4,  2013 г.

 

Трансформациите на левицата в Източна Европа след края на социализма - проф. Искра Баева

 

Преди повече от две десетилетия източноевропейските социалистически страни в резултат на масови демонстрации или на реформаторски стратегии на политическите им ръководства една след друга се отказаха от просъществувалата в целия следвоенен период система на държавен социализъм от съветски тип и се насочиха към лансираната от Запада демократична система. Този процес още тогава беше наречен преход, така продължава да се нарича и до ден-днешен, макар че, поне според мен, преходът вече трябва да е приключил, защото поставените в началото му (1989–1990) цели отдавна са постигнати. С две думи ще припомня, че основната цел на промените през 1989–1990 г. беше демокрацията, разшифрована като политически плурализъм и пазарна икономика. А тази цел като цяло и в двете й разклонения беше не само постигната, а и потвърдена отвън с приемането на повечето европейски страни от бившия социалистически лагер в Европейския съюз през 2004 и 2007 г. Краят на прехода през последните години ми дава добра възможност да на правя опит за неговото осмисляне днес – на това имат право не само гражданите и политиците, а и представителите на науката. Чувствам се силно изкушена да разширя тази проблематика, но ще се опитам да оценя станалото в годините на прехода само от една-единствена гледна точка – от гледната точка на левицата.

Преходът беше съпроводен с дълбоки промени във всички сфери на държавата и обществото, защото преминаването от еднопартийна политическа система и централизирана планова икономика към плуралистичен парламентаризъм и пазарна икономика не е било осъществявано никога преди това в историята и защото двете системи – капитализъм и социализъм, са взаимноизключващи се. При това в процеса на възраждане на политическия плурализъм левицата често играеше водеща роля, едно положение, което е още по-значително, като се има предвид, че в почти всички страни от Източна Европа съвременната левица е пряк наследник на управлявалите в еднопартийната система комунистически партии. Тяхната еволюция представлява изключително важен проблем както от политическа, така и от историческа гледна точка, защото показва възможностите и ограниченията на трансформацията на комунистическите партии към социалдемократизация.

Ще представя проблемите, пред които е изправена източноевропейската левица, от гледна точка на трите големи предизвикателства, очертани в различните периоди на прехода и – от днешния ден.

  

Първото предизвикателство – демократичната легитимация 

 

Тъй като минаха много години от началото на прехода, искам да припомня кое беше най-голямото предизвикателство, пред което бяха изправени тогава управляващите в Източна Европа комунистически партии. Първо, разбира се, би трябвало да отговоря на принципния въпрос дали тези партии продължават да бъдат наистина леви партии.

В момента, в който започва преходът, комунистическите партии в Източна Европа управляват вече в продължение на четири десетилетия и половина, което самò по себе си ги превръща в консервативни организации, стремящи се да запазят съществуващото положение, променяйки го еволюционно. Трябва да се прибави и обстоятелството, че те и теоретично са декларирали неприемането на принципите на парламентарната демокрация, като са я заменили с т.нар. социалистическа демокрация – тя представлява опит посредством механизмите на държавната власт да се управлява от името и в интерес на народа, но не чрез самия народ. Тази силно патерналистична практика поставя политическата власт в източноевропейските страни твърде далеч от традиционната плуралистична демокрация, тя може да се определи по-скоро като авторитарна, наподобяваща просветения абсолютизъм от по-далечното минало. На този по-общ извод не противоречи периодичното провеждане на местни и парламентарни избори и дори на референдуми в епохата на социализма, тъй като те са по-скоро ритуални действия, демонстриращи „единството“ между власт и народ, а няма никаква възможност да се избере нещо различно от предложеното от управляващата партия. Недемократичният характер на държавния социализъм от съветски тип днес не се отрича почти от никого.

Въпросът е дали тази недемократична система е осъществена от партии, които са леви, и ако не са, то как те трябва да се определят по скàлата ляво–дясно?

Моят отговор е, че още в края на 40-те и началото на 50-те години поелите управлението в страните от съветската сфера на влияние комунистически партии постепенно губят своите характеристики на политически партии и се превръщат в държавни организации. Това, с други думи, е известната теза за „поглъщането“ на държавата от партията, която не ми изглежда напълно обоснована, тъй като управляващата партия не заменя държавната администрация, а я подчинява (но и днес виждаме ясно, че спечелилите плуралистичните избори партии се стремят да подчинят държавната администрация на своята политическа воля). Горното твърдение означава, че в годините на социализма партийните решения предхождат и коригират държавните, но правителството и държавната администрация имат определена самостоятелност, която при това се увеличава с еволюцията на системата във времето. Според мен, в края на 80-те години управляващите комунистически партии не могат да се определят като леви или десни, защото представляват по-скоро команден център на държавата. Затова превръщането на тези организации в истински политически партии и разполагането им във възраждащия се политически живот в Източна Европа е една от задачите на прехода. Такава е и една от най-важните задачи на реформаторите в управляващите комунистически партии във всички страни, които започват в края на 80-те години своя преход към демокрация и пазарна икономика. 

 

Как се развива този процес? 

 

Ако проследим идеите и вижданията на комунистическите реформатори от втората половина на 80-те години, лесно ще забележим, че те всички до един подкрепят пазарната икономика, или, иначе казано, връщането към капитализма в своите страни. А по отношение на политиката се обявяват за плурализъм, макар и в повечето случаи ограничен – такъв, че новите „опозиционни“ политически сили да бъдат само младши партньори в управлението, а водеща роля в него да продължават да играят трансформираните в демократични организации комунистически партии. Такива са позициите на Андрей Луканов, който изглежда е един от най-добре запознатите с принципите на капитализма (може би не толкова, колкото Огнян Дойнов, но той е отстранен от властта и от страната още през 1988 г.). Такъв е Имре Пожгай, участвал в учредяването на Унгарския демократичен форум през есента на 1988 г., както и Мариан Чалфа, последният министър-председател комунист на Чехословакия, или пък Александър Квашневски, министър на младежта в последните социалистически правителства на Полската народна република, и Мечислав Раковски, последният първи секретар на Полската обединена работническа партия. В първите месеци на прехода обаче нещата във всички променящи се държави тръгват в посока, която не е очертана от желанието на комунистите реформатори, а от събуденото общество, включило се масово в политиката. Именно залялата улиците и площадите обществена активност кара медиите, особено западните, почти веднага да нарекат събитията в Източна Европа от 1989 г. „есенни революции“.

Едва ли предизвиква особена изненада фактът, че обществената активност от 1989 г. е с антикомунистическа насоченост – това е така, защото в десетилетията на държавния социализъм обществото е било държано в „усмирителната риза“ на комбинацията от цензура и наказания за инакомислие. Хората, излезли на улицата, в огромната си част подкрепят новите политически сили, които започват дейността си като критици на съществуващата система, а се развиват като нейни унищожители. Процесът на разграждане на системата на държавния социализъм от съветски тип е основополагащ за оформянето на плуралистичната политическа система и за мястото на бившите комунистически партии в нея.

Защото декларираните десни политически цели и антикомунизмът на новите политически сили (в началото те предпочитат да се нарекат не партии, а форуми, съюзи, обединения) не дават шанс на комунистите реформатори да изберат самостоятелно своето място, а предопределят позициите им в левия спектър. Нещо повече, опитват се да ги изтласкат в крайно ляво, в нещо като посткомунистическо „номенклатурно гето“. Това е предварително зададената позиция на комунистическите партии, които още в първите дни и месеци на прехода се преименуват и се отказват от комунистическото си име, а в някои случаи и от миналото си – още през октомври 1989 г. Унгарската социалистическа работническа партия се саморазпуска и се учредява новата партия Унгарска социалистическа партия  ; в края на януари 1990 г. и ПОРП се саморазпуска, а на нейно място се появява Социалдемокрацията на Полската република (СдПР). Има и две изключения. Първото  идва от чешките земи, където ЧКП запазва името си, само се преименува на Комунистическа партия на Чехия и Моравия (КПЧМ), но и тя се отказва от голяма част от комунистическото си минало. Второто е от Румъния, където в хода на „кървавата коледа“ на 1989 г. не само са осъдени и екзекутирани Николае и Елена Чаушеску, а е и забранена Румънската комунистическа партия, а функцията на неин заместник поема Фронтът за националното спасение на Йон Илиеску.

Останалите комунистически партии предпочитат да се трансформират организирано – така Германската единна социалистическа партия на 4 февруари 1990 г. става Партия на демократичния социализъм, а БКП се преименува на БСП чрез общопартиен референдум през април 1990 година.

Всъщност антикомунистическият начален етап на прехода предопределя невъзможността на бившите комунисти да еволюират твърде надясно, успяват да го направят само някои от най-изявените им фигури, но при всички случаи с не особено голям успех: например еволюцията на Имре Пожгай го отвежда много далеч, до днешната подкрепа за дяснопопулисткото управление на Виктор Орбан; подобна е еволюцията и на Александър Томов, който обиколи центристкото пространство и се опита да се впише в стратегията и на управляващата в момента в България партия ГЕРБ. Така бившите комунистически партии само се самоопределят като леви, макар и не крайни, а са по-скоро в лявоцентристкото пространство, но поради своята относителна тежест на масови партии се простират нашироко и не оставят много място за други леви партии.

Не че не са правени опити да се създадат по-леви партии, но те не съумяват да излязат от сянката на бившите комунистически, като на този процес съдейства и бързо развилата се тенденция на делегитимиране на левите идеи изобщо и на реабилитиране на десницата в Източна Европа.

Основното предизвикателство за бившите комунисти, които през 1990 г. се трансформират в социалисти или социалдемократи, обаче си остава демократичната им легитимация. Най-важното условие за нея е успешното им участие в демократични избори, за да могат да докажат, че наистина дългогодишното им управление не е било низ от престъпления и икономически провали. С тази задача бившите комунисти се справят относително добре. Вярно е, че първите демократични избори в Централна Европа се превръщат в наказателни за дълго управлявалите комунисти, които са използвали сила, за да спрат всички опити на населението да излезе от системата (1956, 1968, 1976, 1981 г.). Така в полските избори от юни 1989 г. ПОРП печели само онези места в парламента, които са предварително запазени за нея; в ГДР изборите от 18 март 1990 г. изпращат Партията на демократичния социализъм на трето място с 16.4%; в Унгария на изборите от 25 март/25 април 1990 г. УСП остава едва четвърта с 8.55% (33 депутати и 419 152 гласа); в Чехословакия на парламентарните избори от 8–9 юни 1990 г. комунистите получават 13.6%. От тенденцията за съкрушителни за левицата изборни резултати рязко излизат българските демократични избори, проведени на 10–17 юни 1990 г., тъй като те дават абсолютното мнозинство на БСП.

По-късно обаче ще се окаже, че победата на БСП не е изключение, а правило, но за Балканите. Все пак, независимо от срива на бившите комунисти в Централна Европа и успеха им на Балканите, изборите съумяват да легитимират всички бивши комунистически партии, защото без изключение ги превръщат в парламентарни участници в политическите преобразования.

За загубилите изборите представители на новата левица задачата да започнат да си връщат симпатиите на обществото се оказва по-лесна заради започнатите от победилата десница икономически реформи и най-вече заради техните последици: безработица, обедняване, повишаване на цените, инфлация. Разочарованието от реалностите на първите стъпки към капитализма карат много централноевропейци да си припомнят с носталгия за небогатото, но стабилно и сигурно в социално отношение социалистическо минало. Благодарение на програмите си, в които социалната справедливост е на преден план, и полските социалдемократи, и унгарските социалисти успяват да се върнат във властта, след като печелят парламентарните избори само няколко години по-късно, съответно на 19 септември 1993 г. в Полша и през пролетта на 1994 г. в Унгария.  СдПР с други леви формации създава коалицията Съюз на демократичната левица (СДЛ), която печели относителна изборна победа (при високо участие в изборите от 52.13% СДЛ получава 20% от гласовете, което при многото участници и естественото разпръскване на гласовете дава предимството на първата по сила парламентарна партия) и съставя правителство съвместно с традиционната Полска селска партия (получила 15% от гласовете). Много по-изразително е завръщането на УСП във властта, след като печели абсолютна изборна победа, получавайки 2 921 039 гласа, равняващи се на 54.10%, които й осигуряват 209 депутатски места. Независимо от възможността да състави самостоятелно правителство, УСП предпочита да подели властта с друга политическа сила – либералния Съюз на свободните демократи (ССД). Коалиционните правителства, с които се завръщат в управлението бившите комунисти, са характерен момент от тяхното приспособяване към новите пазарни условия – те се дължат на продължаващата антикомунистическа истерия и на предизвиканата от нея необходимост да се търси възможно най-широка обществена подкрепа за продължаващите реформи. Другата видима тенденция обаче е съзнателното търсене на съюзници в либералния сектор. Последната тенденция е предизвикана от засилилите се носталгични нагласи в постсоциалистическите общества, които се обръщат към бившите комунисти не защото те са модерни и либерални (каквато е целта на еволюцията на бившите комунистически партии), а защото виждат в тях наследници на стабилното минало и търсят неговото възраждане.

Още по-видима е очертаната по-горе тенденция към завръщане на левицата на власт в България, където в края на 1994 г. БСП печели категорична изборна победа, позволила й да състави собствено правителство, макар и в предизборна коалиция с две малки партии, по-скоро нейни сателити – БЗНС „Александър Стамболийски“ и „Екогласност“. Поемането на властта от БСП през януари 1995 г. чрез правителството на партийния лидер Жан Виденов демонстрира възвърнатото доверие на българите към бившите комунисти. С други думи, първото предизвикателство – демократичната легитимация, е преодоляно. Проблемите в България, както и в другите постсоциалистически страни се раждат от начина, по който е върнато доверието. Става дума за овладелите немалка част от обществото носталгични нагласи, които се обръщат към бившите комунистически партии с надеждата, че те ще могат да върнат в живота поне част от социализма. На тези надежди огледално отговарят подобните по сила и посока опасения на антикомунистите. Това е голям капан за бившите комунистически партии, защото за тях най-важното е, че са бивши комунисти и еволюцията им е в обратната посока, а те нямат никакво желание да се завръщат назад.

Единствената източноевропейска страна, в която и до ден-днешен няма завръщане на комунистите във властта, е Чехия. Там социалдемокрацията в лицето на ЧСДП получава възможност да оглави правителството и то неведнъж, докато КПЧМ остава трайно в парламента, но в нито един момент не е дори канена за следизборни консултации. И въпреки това чешките комунисти също успяват да се легитимират, като запазват трайното си парламентарно присъствие с 15–20% от гласовете на чехите. До голяма степан възвърнатите симпатии на населението в Чехия се дължат и на трайното опозиционно положение на КПЧМ – благодарение на него чешките комунисти придобиват ореола на идеалистични и некорумпирани политици, които последователно защитават социалната кауза. Подобно е положението и с Партията на демократичния социализъм в източните германски провинции, която остава изолирана от управлението, но затова пък печели все повече гласове и запазва парламентарния си характер. Само че тя не действа в бивша източноевропейска страна, а в обединена западноевропейска, което променя фокуса на действията й.

 

Второто предизвикателство – стремеж към икономическа стабилност и ефективност.

С големи надежди и увереност, че ще покажат своите широко пропагандирани умения да управляват, влизат във властта спечелилите изборите бивши комунисти в периода 1993–1995 г. Този процес е определен като лява вълна, започнала в Литва и продължила своя ход в останалите страни от бивша социалистическа Източна Европа.

Бившите комунистически партии вече в продължение на няколко години се наричат социалистически, социалдемократически или просто леви, но техните политически противници в страната и на практика всички външни наблюдатели продължават да ги определят като „бивши комунисти“ – всъщност така е и до ден-днешен. Тази тенденция е мотивирана от битката за понятията, оформена в хода на „есенните революции“ от 1989 г. и продължаваща през целия период на прехода. Става дума за съдържанието, което се влага в най-често употребяваните политически понятия – като социализъм, комунизъм, социална държава, комунистическо управление или режим. Смисълът на спора е да бъде делегитимирано всичко, свързано с епохата на социализма и с неговата идеология, а оттам и да се решат задачите на политическата борба. За целта отвъд океана първо беше пренесено американското виждане за Източния блок, формирано в годините на Студената война и залагащо на традициите на черно-бялата визия за борбата между доброто и лошото, като в ролята на лошото влиза „комунизмът“ като идеология и практика (определянето на източноевропейските държави не като народнодемократични или социалистически, каквато е европейската практика, е свързано с отрицателния смисъл на понятието „комунизъм“ в Съединените щати още от доктрината на Джордж Кенан за „сдържането на комунизма“ и по-късната за „освобождаването на поробените народи“). В тази посока върви и замяната на термина „реален социализъм“ (или както голяма група историци от Европа го наричаме „държавен социализъм“) с „комунизъм“ като символ на всичко най-лошо – репресивно, недемократично, престъпно, неефективно, несвободно. Европа също се включва в тази кампания чрез опитите на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа да постави с помощта на декларации знак за равенство между германския националсоциализъм и сталинизма/комунизма.  / Става дума за приетата на 27 юни 1996 г. от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа Резолюция No 1096 за „мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи“, за Пражката декларация на Европейския парламент и за Декларацията на Европейския парламент за обявяване на 23 август за европейски ден за възпоменание на жертвите на сталинизма и нацизма. /

Тази обща идейна тенденция тласка новата левица в Източна Европа към усилията непрекъснато да се отграничава от комунистическото си минало, което става особено видимо при завръщането й във властта.

 

Какво показват новите леви партии от Източна Европа, когато получават възможност да управляват в демократични условия?

Най-категорични са действията на унгарската левица – на 15 юли 1994 г. започва мандатът на правителството на Дюла Хорн от УСП, в което младши партньор е либералната ССД. Социалистическо-либералното управление, продължило от 1994 до 1998 г., става онзи период от унгарския преход, когато се извършва най-значимото преструктуриране на икономиката. Ясно изразеният стремеж и на двете партии към модернизация, към следване на европейския модел прави Унгария рекордьор в Източна Европа по привличане на чуждестранни инвестиции, по приватизация, по успехи в предприсъединителния път на Унгария не само към ЕС, а и към НАТО. По инициатива на това правителство присъединяването към НАТО е одобрено с референдум на 16 ноември 1997 г. На изборите от 1998 г. УСП се представя добре, но общата тенденция за изхабяване на партиите във властта си казва думата и тя минава в опозиция. Само че либералните резултати от „розовото“ управление са впечатляващи: приватизирана е 86% от държавната собственост, частният сектор произвежда 90% от продукцията, външните инвестиции надхвърлят 16 млрд. долара, темповете на растеж се стабилизират около 5%, но с цената на 10-те процента безработица и с обещанието на социалистите да разрешат на чужденци да закупуват земя. Подобен е пътят и на полските бивши комунисти – като управляващи в периода 1993–1997 г. и отново в началото на новия век от 2001 до 2005 г., при двукратното избиране на техния лидер Александър Квашневски на президентския пост с пряк вот на избирателите (1995–2005) Те правят политика изцяло в съгласие със съветите и изискванията на международните институции – Европейския съюз, МВФ, Световната банка и така нататък.

За да направя по-обобщен извод, трябва да прибавя поне още един модел за посткомунистическо управление – българския. България отново показва значителни отлики от модела на трансформация на левицата в Централна Европа, тъй като при завръщането на БСП на власт в края на 1994 г. тя се опитва да направи завой встрани от очертаната от международните институции и договорености (Вашингтонския консенсус за пълна приватизация в страните с преход) посока на трансформациите. Правителството на Жан Виденов се насочва към връщане на контрола на държавата върху икономиката и към опити да отговори на социалните нагласи на гласувалите за БСП през декември 1994 г., като повиши доходите. Резултатът от опита на Жан Виденов да върви срещу течението на прехода в Източна Европа е пълен неуспех, очертал се в началото на 1997 г., след като премиерът Виденов подава оставка в края на 1996 г. Осъждат го международните институции, опозиционните политически сили в България, дори немалка част от ръководството на БСП полага усилия за свалянето на Виденов от властта. Българският опит е много поучителен и БСП показва, че е научила урока си, когато отново се завръща във властта – чак през 2005 г., но в коалиционно правителство с още две либерални политически партии – НДСВ и ДПС. Новото правителство на лидера на БСП Сергей Станишев се вписва напълно в линията на новата левица от Централна Европа – то се самоопределя като социалнолиберално и управлява според икономическите принципи на неолиберализма (най-яркото доказателство за което е въвеждането на плоския 10-процентен данък общ доход по инициатива на финансовия министър от квотата на БСП Пламен Орешарски).

С други думи, за да се утвърдят като водещи участници в икономическите трансформации в годините на прехода, всички нови леви партии доброволно или принудително се приспособяват към господстващия неолиберализъм.

Покровителствани и направлявани от Европейския съюз, МВФ и Световната банка, те се превръщат в най-успешните, но и послушни реализаторки на господстващата в Европа и в света рецепта за свободна икономика. И всичко би изглеждало прекрасно, ако не бяха политическите последици от тази политика на левицата. Най-общо те могат да се определят като разочарование на гражданите от Източна Европа от демокрацията и от политиците като цяло. Регионът навлиза в нов етап – изчерпване на илюзиите от началото на прехода, че обществото бързо ще се трансформира и ще достигне жизненото равнище на западноевропейците или най-малкото, че животът ще стане значително по-добър, отколкото при държавния социализъм. Разочарованието се обръща срещу онези сили, които са предизвикали социалното преструктуриране, довели са до унищожаването на социалната държава, до несправедливото и обикновено незаконно преразпределение на социалистическата собственост и до създаването на немногобройна нова класа от свръхбогаташи за сметка на деградацията на мнозинството. Така че равносметката от икономическото легитимиране на бившите комунисти пред Европа се оказва непълен успех и ги лишава от значителна част от политическата им подкрепа, тъй като най-бедните слоеве плащат най-високата сметка за преобразованията.

 

Третото предизвикателство – търсене на решения на световната криза

 

Третото и най-съвременно предизвикателство, пред които се изправя новата левица в Източна Европа, е породено от започналата през 2008 г. в Съединените щати финансова криза, която бързо се трансформира в икономическа и обхвана целия свят или поне развитите страни, към които след присъединяването си към Европейския съюз през 2004 и 2007 г. се числят и бившите социалистически държави.

В този период новите леви партии берат плодовете от успешната си, но неолиберална икономическа политика. Социалното разочарование, съчетано с обвиненията (често справедливи) в корупция към бившите комунисти и с непреставащите подозрения за тяхната връзка с „комунизма“, води до трайно отстраняване и ново маргинализиране на полските социалдемократи, вече като формация Съюз на демократичната левица – тя губи властта през 2005 г., а на изборите на 21 октомври 2007 г. не само не си връща влиянието в обществото, а слиза до трето място със своите 13.2% и 52 депутати, като тенденцията продължава на следващите избори от 9 октомври 2011 г., когато левите остават на пето място с едва 8.2% от гласовете. Дълбока криза изживява и УСП поради вътрешнопартийните си проблеми – унгарските социалисти печелят втори пореден мандат за управление на Унгария на изборите от 22 април 2006 г., но още през есента избухват вълнения заради едно подслушано признание на премиера Дюрчани, казано преди изборите. В реч на събрание с депутати социалисти Дюрчани казва:

„Оплескали сме я не малко, а много. Очевидно лъгахме през последните две години. Дотолкова надхвърлихме възможностите на страната, че никога не бихме повярвали, че това е възможно да стори едно коалиционно правителство на социалисти и либерали.“

Лъжата и влошаващото се икономическо положение руинират влиянието на унгарските социалисти – те губят парламентарните си партньори, разкъсвани са от вътрешнопартийни борби, след което логично губят изборите от 11–25 април 2010 г., получавайки 19.3% от гласовете. Толкова нисък резултат те не са имали от първите избори след рухването на системата, а още по-лошото е, че дясноконсервативната партия ФИДЕС на Виктор Орбан получава квалифицирано мнозинство, което й позволява през следващата година да изработи и да наложи нова конституция, предизвикала много критики от страна както на унгарските граждани, така и на различни европейски институции.

Изборите губи и БСП, въпреки че успява да завърши мандата си с относително добри резултати, но през четвъртата година от управлението на Сергей Станишев и в България започват да се чувстват последиците от световната икономическа криза. При тези обстоятелства БСП остава втора както в изборите за Европейски парламент на 7 юни 2009 г., така и в парламентарните избори на 5 юли с.г. – на тях получава два пъти по-малко гласове от новата формация ГЕРБ на яркия популист Бойко Борисов (БСП получава 17.7%, докато ГЕРБ – 39.71%).

 

Оказва се, че онези леви партии, които са управлявали успешно при господството на неолибералната парадигма, сериозно губят влияние в условията на криза, тъй като хората винят тях за неуспеха на антикризисните им програми. По-общата причина за тенденцията управляващите да губят изборите независимо дали са леви, или десни се крие в общоевропейските мерки за справяне с икономическите проблеми: те изцяло продължават неолибералните виждания за необходимостта от затягане на коланите, от съкращения и намаляване на бюджетните дефицити (една стриктно неолиберална и монетаристка линия).

Новата левица следва точно европейския модел, тя е сред най-проевропейските политически сили и това й пречи да си изработи самостоятелна линия за преодоляване на последиците от кризата. По същото време например френската левица избира съвсем различен път – програма за защита не на финансовата система, а на доходите на населението, като благодарение на нея успява да спечели изборите. Дори в Съединените щати при цялата условност на делението на ляво и дясно президентът Барак Обама успява да спечели втори президентски мандат с ясно изразена защита на хората с по-ниски доходи за сметка на онези с най-високи доходи, както и със социални програми, централно място между които заема здравната реформа.

 

Обобщението, което може да се направи за третото предизвикателство, пред което се изправя новата източноевропейска левица, е, че с него те не успяват да се справят. Основните причини са изградената в дългите години на прехода убеденост в безалтернативността на неолибералния икономически модел, господстващ в развития свят, страхът от обвинения в „комунизъм“, постоянните опити да се скрият зад коалиции с либерални партии и да се отграничат от политиката преди 1989 г. Тези рефлекси пречат на новата източноевропейска левица да изработи успешна и привлекателна за мнозинството граждани политическа линия.

 

Ляво и дясно в Източна Европа, в Европа и в света

 

Днес, в началото на второто десетилетие на ХХІ в., отново сме изправени пред избор. И той отново е между лявото и дясното виждане за света и за неговото развитие. Поставянето на този въпрос е предизвикано от световната икономическа криза, която демонстрира изчерпването на неолиберализма, наложен в Съединените щати и в Европа през 80-те години. Пита се кой ще се възползва от тази нова ситуация – левите партии в развитите страни, или новата левица, възникнала вляво от отишлите твърде в центъра социалистически и социалдемократически партии от Източна Европа, или периферните до момента страни в света.

Какво е необходимо на новите леви партии, за да имат бъдеще в съвременната епоха? Преди всичко да намерят вярното съотношение между ляво и ефективно управление, да се осмелят да реабилитират някои от кейнсианските средства за излизане от икономическа криза, да се изправят смело пред собственото си минало и да се опитат да го преоценят без идеологически предубеждения, едно от които несъмнено е ролята на държавата. За това няма готови рецепти, необходими са много дискусии и да се потърсят нови идеи не само в центъра и надясно, както беше в целия следсоциалистически период, а и в лявото политическо пространство.

 Да помислим за бъдещето, за да не ни изненада то с алтернатива от съвсем различна географска и идейна посока.

 

 

 

 

 

 

Изказване  на юбилейната теоретична  конференция за 15 годишнината на списание „Понеделник” – 17.12.2012 г.

 

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Необходима е нова теория на социализма - Панко Анчев

 

   Капитализмът изчерпи възможностите си да бъде градивна сила на икономиката и общественото устройство и е на път да си отиде от историята – въпреки внушителната си победа над социализма в края на ХХ век. Светът е на прага на нов социално-икономически ред.

Времето до окончателния и безвъзвратен край на капитализма ще бъде все по-несигурно, все повече тази несигурност ще доказва несъстоятелността и непригодността на капитализма, който ще утежнява положението на хората, ще ги измъчва с неспособността си да им осигурява необходимия жизнен стандарт и ще пречи на икономиката да се развива и да създава блага за разпределение. Недоволствата ще идват най-вече от системата на разпределение на благата и от невъзможността човек да се осъществява в труда. Ние трябва да бъдем по-активни в ликвидацията на капитализма и в предусещането на това, което идва след него, за да сме готови да го посрещнем и да му помогнем да се установи по-бързо и безболезнено.

Няма спор, капитализмът изигра много важна роля за развитието на икономиката, науката и общественото устройство. Благодарение на него се извърши истинска революция в производството, в механизма на разпределение на материалните и духовните блага, в облекчаването на човешкия живот. Благата станаха повече и по-достъпни за хората. Но е лъжа, че той е осигурил мечтаната справедливост и че е дал еднакви възможности за всички, както проповядваше Френското просвещение и всички негови идеолози, пропагандатори и защитници. Капитализмът е егоистична обществена система, в която хората не могат да бъдат равни и свободни. Те не могат дори да бъдат истински солидарни, да се обичат и да си помагат; те нямат еднакъв достъп до благата на обществения труд, а и в самия труд. А също и до властта, макар да е провъзгласено като главен негов принцип всеобщото избирателно право, демократичността на управлението и участието на обикновените хора в него. Големият обем производство е съсредоточен в малко ръце и не е предназначен за всеобщо ползване, откъдето идва и неравномерното разпределение. И ние виждаме проявленията на социалното неравенство и несправедливостта не само в една отделна държава, а и между държавите.

Не е възможно едно общество, основано върху егоизма и несправедливостта, да съществува вечно. Капитализмът и либерализмът не са вечни. И неизбежно ще бъдат изхвърлени на бунището на историята.

Ала не бива да се смята, че това е достатъчно, за да подпишем смъртната му присъда, както и да я изпълним днес или утре и да го заменим механично с нова обществено-икономическа и политическа система. За историята времето тече по-различно от времето в личния живот. Там то се измерва с епохи, а не с изгреви и залези. А и не е достатъчно да искаме едно общество да се измени радикално, за промяната е необходимо да съществуват реални обективни предпоставки и модел на новото. Въпросът не е в създаването на изкуствена революционна ситуация, като след успеха на революцията с декрети да се установят нова форма на собственост и нови обществени отношения. Идеологията е важна и необходима, но е недостатъчна в социалното строителство. Без нова обществена класа, която да ражда и да носи в себе си новия тип общество, е немислима смяната на капитализма.

 

Но какво ще дойде на мястото на капитализма?

Маркс и Енгелс провъзгласиха, че ще го замени социализмът. Те отредиха на пролетариата да извърши социалистическата революция, да установи диктатурата на пролетариата и да започне изграждането на новото общество. Според тях пролетариатът е класата, която ще свали буржоазията, ще отнеме от нея средствата за производство и политическата власт. Разбира се, те правят множество уточнения относно това какво ще трябва да се извърши след самата революция, какви ходове и етапи следват, докато окончателно се установи обществото на социалната справедливост. По тази схема бяха извършени и Великата октомврийска социалистическа революция в Русия, и социалистическите революции в източноевропейските и в някои африкански, азиатски и американски държави. Властта премина в ръцете на пролетариата, ала социалистическото общество, което тя узакони, се оказа хилаво и успя да просъществува само 70 години. Очевидно теорията за социализма и за неговия нов модел на обществено устройство не са съвсем правилно изработени. Една абстрактна социално-политическа хипотеза или дори прогноза – теорията на Маркс и Енгелс, формирана в условията на една система (когато тя даже е във възход), бе превърната в политическа практика, чрез която се изпълни казаното от основоположниците на научния комунизъм. Но сами се убедихме, че резултатът не бе кой знае колко сполучлив и дълговечен – каквито и причини да търсим за неговата преждевременна смърт.

Социалистическата революция най-напред събори старата политическа система, отне политическата власт от буржоазията, установи „диктатурата на пролетариата“ и едва след това започна да сменя икономическия ред. Оказа се обаче, че икономическата система на социализма е постоянно застрашена политически. А новата политическа власт е заплашена не само от свалената буржоазия, а и от външните фактори: паралелно продължават да съществуват буржоазия и капитализъм в по-голямата част от света. Интервенцията през 1919 г. в Русия и Втората световна война показаха, че политическата опасност е не само продължителна, но и трудно предотвратима. Капиталът концентрираше огромна мощ за унищожаване на социализма и на неговата политическа система. Заплахата бе непрекъсната. От своя страна, икономическите затруднения на социализма пораждаха недоволства и у убедените му строители; тези недоволства разклащаха системата, обезсилваха я и я компрометираха. Без насилие властта не можеше да се удържи. Насилието, репресиите, отнемането на политическите свободи на гражданите не е резултат от някаква кръвожадност на Сталин или изобщо на ръководителите на комунистическите държави, а от естествения стремеж на социализма да се съхрани. А когато главният ти проблем е запазването на политическата власт, никога няма да успееш да развиваш и да налагаш изкуствено създадена икономическа база. Не е възможно едновременно съществуване на силна политическа и слаба икономическа власт.

Никак не бе случайно, че тази власт не оказа никаква съпротива срещу т.нар. нежни революции през 1989 година.

Но как тогава би могла да се осъществи една нова социалистическа революция и да се установи ново, този път истинско, стабилно и дълговечно социалистическо общество – и какво ще е то?

Аз подчертавам: когато говорим за социализма на бъдещето, не бива да го разглеждаме като резултат от класовата борба между пролетариата и буржоазията, благодарение на която след политическата революция ще се извърши икономическата. Аз съм убеден, че такова нещо втори път няма да се случи. Не ще се утвърждава и социализъм чрез пролетариата, който като антагонистична класа на буржоазията е призван, според Карл Маркс, да бъде неин гробокопач и творец на социализма.

Днес, все едно дали си либерал или социалист, дали принадлежиш към буржоазията или към пролетариата, ти живееш с буржоазно-социалистическите понятия за обществените отношения и защитаваш буржоазните ценности. Дори и „аристократите“ имат манталитет на буржоа, развиват „бизнес“ и не вярват в монархията и във „властта от Бога“. Поради това и всички съвременни концепции за общественото устройство по същество са буржоазни и се свеждат до усъвършенстването на капиталистическата система или до отрицанието й, като само крайните им форми са за Марксовия социализъм като „Царство Божие на земята“ и „край на историята“.

 

Социализмът като теория и практика днес може да възвърне привлекателната си сила, ако придобие качество преди всичко на нравствено учение, ако има възглед за нравственото усъвършенстване на човека и за общество от нравствени хора, живеещи по нравствени правила и закони. Теорията на социализма трябва да се откаже от тезата за класовия антагонизъм като главно условие за смяната на обществено-икономическите и политическите формации, както вече се отказа от диктатурата на пролетариата, и да проповядва нравствено усъвършенстване на човека, любов към ближния, братство и солидарност, любов и вяра в доброто. Т.е. да се доближи до християнството и дори да се превърне в нещо като „светско мисионерство“ на онова, което Църквата проповядва. Църквата „не е от този свят“, но социализмът е в „този свят“ и е призван да работи за хармонията в обществото, за социалната справедливост и благочестие. Като социална и политическа теория социализмът трябва да учи как се устройва обществото, да облагородява властта и да помага на хората да живеят по-лесно. В епоха на неоезичество и атеизъм това, разбира се, никак не е лесно. Но именно поради това социализмът трябва да се откаже от лежащия в основата му (скрит или явен)  атеизъм и да се освободи от протестантството и неговата етика, от източния мистицизъм и окултизма, с каквито винаги е бил обрасъл.

 

Упадъкът на капитализма и на буржоазията като негова социална основа води до дехуманизиране и озверяване в отношенията между хората. Капитализмът все повече губи от предприемаческата си енергия, забавя развитието на икономиката и не е в състояние да разреши основните човешки проблеми, свързани с физическото оцеляване на човечеството. Той принизява и опростачва човека и живота изобщо, дехуманизира го и го прави унизителен, отвратителен и пошъл.

 

Но за да изградим вярна и приложима в практиката теория на социализма, е необходимо и да преосмислим значението на социалното неравенство и на класовото разслоение и още – да разсъждаваме дали то наистина е коренът на социалното зло, което ще бъде премахнато с ликвидирането на т.нар. класово общество. Тази теория по времето на Маркс, а по-късно и на Ленин, бе политически приложима към тогавашните задачи на социалистическото движение и привлече масите в нейното осъществяване, защото даде допълнителни сили в революционизирането на пролетариата. Но аз отново твърдя, че не пролетариатът, нито която и да било класа и социален слой в днешното капиталистическо общество, които се осъзнават като потиснати и антагонистични на буржоазията, ще извършат революцията и ще установят новата система, която наричаме социализъм. Социализмът няма да е безкласово, а ще бъде нравствено общество, устроено по законите и според ценностите на християнството. То трябва да притъпи егоизма и безнравствената конкуренция, жаждата за печалби и страстта към парите, за да не облагодетелства несправедливо едни, а да обрича на глад и страдания други. Смятам, че това не може да го направи нито буржоазията, нито антагонистичната й класа, защото те са заченати и родени в един и същ свят и изпълняват и ще изпълняват неговите закони.

С появата на т.нар. трето съсловие ще се прояви и ново обществено съзнание, нова власт и нова обществена система, в която ще действат други правила, норми и закони.

От това следва, че социалистическата революция не би могла да бъде насилствена смяна на системата след въоръжен политически преврат. Общество, основано на високи нравствени добродетели, не се установява насила. То трябва да е доброволно възприето от всички като естествена среда, в която се осъществява нравствената личност.

С упадъка на капитализма приключва една цяла ера от обществената история. Смятам, че досегашната история на смяна на обществено-икономическите формации е приключила или поне е в навечерието на своя край. Историческата спирала започва нов етап от своето възходящо развитие. Започва нова ера.

Аз поставям социализма като начало на новото завъртане на спиралата. Социализмът не е „краят на историята“, а нейно ново начало.

Какво ще бъде това начало?

Ето, на този въпрос трябва да отговори новата теория на социализма...

 

• • •

 

 

 

Изказване  на юбилейната теоретична  конференция за 15 годишнината на списание „Понеделник” – 17.12.2012 г.

 

 

 

Особености на реставрацията на капитализма в България - проф. Васил Проданов

 

1. Защо вместо за реставрация на капитализма у нас 23 години се говори за „преход към демокрация и пазарна икономика“?

Ще започна с тезата за реставрацията на капитализма, развита в юбилейния брой на списание „Понеделник“. Там се казва, че „съвкупният резултат на прехода е реставрацията на капитализма в България. При това не на съвременния, а на дивия капитализъм на първоначалното натрупване на капитала. Сегашните български поколения живеят в условията на жестоко капиталистическо общество, което отгоре на всичко се намира в тежка финансова и икономическа криза”.

Тази теза е слабо популярна в българското публично пространство. Няма да я прочетете у голямата част от авторите, пишещи за българския преход. Липсва в програмните документи на основните партии, включително и на основната лява партия БСП. В повечето случаи клишето, което се използва, е „преход към демокрация и пазарна икономика“. В последната програма на БСП от 2008 г. никъде дори не се споменава за „реставрация на капитализма“, а се говори за „преход към плуралистично общество“ и за „преход от централно планирана към пазарно основана икономика“.

Реставрация означава връщане назад, а не движение напред, и то по схемата, представена чрез идеологемата „преход към плуралистично общество“ или „към пазарно основана икономика“, при която капитализмът изобщо го няма, да не говорим за връщане към него. Реставрацията предполага коренно различна визия в сравнение с доминиращото в началото на 90-те години очакване, че т.нар. преход е движение към нов етап, с по-ефективно управление, с повече производителност на труда, повече блага и равенство, повече свободи, включително движение и към социална държава, както се прокламира в Конституцията. На практика имаме деградация, гигантски материални, културни, човешки загуби. Твърденията, че „преходът към демокрация“ е по-висш етап, са идеологема, защото прикриват по същество разрушаването на държавата чрез формалните механизми на многопартийната представителна демокрация, даващо възможност за гигантски грабеж и за унищожаване на национално богатство за много милиарди. Това е идеологема, а не реална демокрация, защото реалната демокрация предполага, че действията, извършени през последните 23 години, отговарят на интересите и очакванията на всички българи. В този смисъл става дума за реална диктатура на това малцинство, в чийто интерес е станала промяната, прикривана чрез идеологемата, че сме дошли в „демокрацията“, която би трябвало да бъде управление в интерес на всички.

Според мен две са основните причини за това, че вместо понятието „реставрация на капитализма“ се използва идеологемата „преход към демокрация и пазарна икономика“.

Първата причина е мощната неолиберална идеологическа хегемония в публичната сфера на българското общество. В началото тя влиза в масовите интерпретации в контекста на представата, че това, към което вървим, ще бъде „повече социализъм“, а после настъпват шокът от неочакваността и скоростта на трудно предвидимите процеси, разгръщащи се както у нас, така и в европейски и в глобален план. Много неща могат да се видят едва след като се е оформила тенденцията, както казва Хегел. Едни изглеждаха нещата през втората половина на 80-те години по време на перестроечното идеологическо съзнание, други при доминиращото неолиберално идеологическо съзнание през 90-те години и съвсем други две десетилетия по-късно. Хаосът, разноречивостта, идеологическите илюзии и обяснения в късната перестройка, довели до делегитимация на дотогава съществуващия социализъм, кризата на идентичността на предходната партия, множеството интерпретации на това какво и защо е било във втория български преход към капитализъм също допринесоха за неразбирането какво става.

Към това бих добавил изключително мощните идеологически апарати, които дойдоха на наша територия, работят активно, осъществяват неолиберална хегемония, особено в първите две десетилетия след 1989 г. Захранвани с огромни средства, те буквално купиха част от интелигенцията в медиите. В момента действат за окончателната ликвидация на относително свободните академични изследователи в обществените науки. Именно тук бих искал да кажа, че в условията на тотална доминация в масовото съзнание на неолиберални идеологеми сп. „Понеделник“ се превърна в място, което обединяваше и задаваше алтернативни визии на хегемонно доминиращите в публичното пространство.

Второто обяснение за това защо виждането за станалото се наложи като „преход към демокрация“, а не като „реставрация на капитализма“ е представата, която можем да срещнем нерядко, че капитализмът, който е възникнал днес, е различен от капитализма, който е бил преди 1944 г., и в този смисъл нямаме реставрация на някогашното състояние.

Тази представа обаче надали е оправдана, ако се обърнем към най-популярната в историята версия на реставрация – след края на Наполеоновите войни във Франция на Луи ХVІІІ като представител на Бурбоните. И тя не е връщане към състоянието, което е било преди 1879 г. В политическо отношение не се възстановява абсолютната монархия, а версия на конституционна монархия, признаваща свободата на словото и религията, с двукамарен парламент и избирателно право, макар и с определени имуществени ограничения. Приема се съществуващата вече организация на държавата чрез департаменти и окръзи.

Запазен е Наполеоновият кодекс и другите кодекси, свързани с новите буржоазни обществени отношения. Как стоят нещата у нас? У нас се възстановява корумпираната многопартийна представителна демокрация, каквато имаме и по Търновската конституция, макар и във версията на република. В същото време бившият цар има достатъчен авторитет да успее да се върне като министър-председател.

В икономическо отношение Луи ХVІІІ извършва много по-ограничена реституция в сравнение с тази, която имаме след 1989 г. в България. Нямаме възстановяване на феодалните права. Земите на аристократите, конфискувани по време на революцията и разпродадени, не са реституирани от краля, за да не се стига до хаос, за разлика от нашенската ликвидация на селското стопанство.

И все пак този период се описва в историята като „реставрация“.

Във всеки случай бих отбелязал, че в сравнение с Централна и Източна Европа у нас се стигна до много по-големи крайности в реставрацията. Основната причина е, че нашата антикомунистическа опозиция не е създадена като в Чехия или Полша през 50-те и 60-те години и няма легитимационните основи на съпротивляваща се срещу режима, поради което много по-хунски и с по-големи крайности търси ресурси за обосноваване на своето съществуване в миналото. Затова в много отношения реставрацията се превръща в постоянна битка на различни интерпретации на миналото.

 

2. В какво се състоеше реставрацията?

 

2.1. Реализира се икономическа реставрация в мащаби много по-крайни, отколкото в другите бивши социалистически държави. Единствено в България се започна с реституцията и то в най-крайни версии, а не с приватизацията, т.е. реставрационният момент у нас бе най-силно изразен. Крайностите бяха такива, че в продължение на две десетилетия съществуват конфликти и проблеми в големите градове, където голяма част от публичните сгради загубиха своя статус. Реституцията беше така деструктивна, че и до днес не стигат детските градини в София. Там, където беше абсолютно невъзможна буквална реституция, се мина към системата на компенсаторни бонове. В крайна сметка идеята беше наследниците на някогашната буржоазия да получат максимално всичко, което е било национализирано някога, и по този начин да имат и определено предимство при приватизацията след това. Приватизацията бе реализирана последователно главно от две десни и реставрационни правителства – на Филип Димитров и на Иван Костов, превръщайки се в гигантски грабеж.

Неолибералната версия на извършването на приватизацията се оценява като бедствена за цяла Източна Европа две десетилетия по-късно в специално изследване на специалисти от университетите в Кеймбридж и Харвард.

Беше извършено „връщане на земята в реални граници“, което я надроби на повече от 10 милиона парчета – както преди половин век, труднообработваеми със съвременна техника. Унищожени бяха огромни стада и птици в модерни птицеферми, системи за напояване бяха продадени за скрап. Върнаха се времената, описани в знаменитата Яворова „Градушка“. А след Реставрацията във Франция през 1815 г. 26 години след Революцията френският крал отказва на завърналите се от чужбина аристократи, чиито земи са били национализирани и разпродадени от революционерите, да си ги реституират, за да не пострада френското земеделие. У нас това бе направено и селското стопанство се върна с един век назад, а селото – в кърджалийските времена преди повече от два века с вилнеещите цигански банди, убиващи възрастни хора за 20 лева, разграбващи реколта, птици, инвентар.

През 80-те години на ХХ век България е най-индустриализираната държава на Балканите и индустрията е основното перо, чрез което се създава национален доход. Четвърт век по-късно тя е най-деиндустриализираната страна на Балканите и се е върнала в миналото 70–80 години, но в съчетание с едно опустошено село.

Социализмът залага в своето развитие на икономика на бъдещето, която трасира пътя към ново информационно и постиндустриално общество. Четвърт век по-късно стратегическата ориентация е към икономика на миналото.

Вместо на тогавашното производството на компютри ново поколение се залага на поклоннически туризъм, привличащ вярващи в чудеса хора. Вместо на вече ликвидирания и разграбен супермодерен Завод за дискови запаметяващи устройства в Стара Загора се разчита на археологически разкопки на реалности от преди две хилядолетия, с които да се прави културен туризъм. Вместо на икономиката на биотехнологиите и на ДСО „Биотехнологии“ се разчита на икономика на вампирите и на мощите на Йоан Предтеча. Министри като Огнян Дойнов, Стоян Марков, Стоян Овчаров разчитат на кибернетиката, суперкомпютрите и новите технологии за развитие на икономиката на България, а сегашният министър Симеон Дянков се гордее, че е „главен археолог на републиката“, и усърдно дава пари за икономика на останките от далечното минало.

2.2. Реализира се легитимационно-идеологическа реставрация

Извърши се връщане към легитимацията на властта чрез механизми до 1944 г. Предходният период бе провъзгласен за „отклонение от българската история“, за движение към „утопията“, за това бе обвинен, че е прекъснат „естественият ход“ на развитие и затова трябва да се върнем към него за разлика от предишното „изкуствено“ развитие и „социално инженерство“.

Още първите месеци след свалянето на Живков бе възстановено мястото на църквата като институция, изразител на сакралното. Петър Младенов публично целуна ръката на патриарха.

Публичното символно пространство бе реставрирано чрез смяна на имена на улици и площади, за да се поставят имена на фигури до 1944 г., особено в центъра на София – бул. „Мария Луиза“, бул. „Цар Борис ІІІ“, площад „Александър Батенберг“. Центърът на София се „монархизира“ в стил от началото на 40-те години на ХХ век, централната му улица стана „Мария Луиза“, централният площад – „Княз Александър Батенберг“, а един от най-големите булеварди – „Цар Борис ІІІ“. На мястото на Толбухин се върна Добрич, на мястото на Михайловград – Монтана. Получи се реставрация на делата на убийците на децата от Ястребино чрез специален паметник на „репресираните“ в центъра на София, на който бяха изписани техните имена. Предходната история бе тотално пренаписана в реставрационен дух.

Възстановен бе Съюзът на офицерите на негово величество. Появиха се изведнъж хиляди монархисти, бившият цар започна да дава интервюта и да трупа символна власт, а върховият период бе неговото завръщане през 2001 г. като висш представител на изпълнителната власт. След това бе върната и неговата собственост. България се оказа единствената бивша социалистическа страна, в която бившият цар имаше толкова мощна символна легитимация, че да се върне на такава висша позиция.

2.3. Реализира се политическа реставрация

Започна се с реставрация на партии, умрели още в 1934 г. или десетилетие след това – Демократическа, Радикалдемократическа, Социалдемократическа, и т.н. Върна се корумпираната система на многопартийна представителна демокрация, в която политиците се обогатяват благодарение на достъпа си до властта, а броят на партиите сега е по-голям с пъти от броя им в 1934 г., когато на българите им е дошло до гуша от желаещите да се възползват от държавата и да грабят и посрещат с облекчение 19-майския преврат срещу тях.

Още по времето на Великото народно събрание в СДС бе дадена парола да привлича деца на бивши политически фигури и да ги включва в политическия живот, за да се опитат да възродят старите политически традиции и партии.

Сред най-активните реставратори на капитализма се оказаха деца на бивши политически фигури отпреди 9 септември 1944 г. – Александър Йорданов, Александър Сталийски, Петър Стоянов, Едвин Сугарев и пр. Георги Марков изрече дори фразата, че те били „израсли в дантели“ за разлика от „комунистите“. От Запад започнаха да се завръщат деца на бивши активни политици и да се включват в политическия живот – Анастасия Мозер, Алекс Алексиев и други.

През 80-те години у нас е поставена задачата за „интелектуализация на цялото общество“, защото се смята, че бъдещето е на общества, основани на информацията, знанието, интелекта. Четвърт век по-късно обществото се е върнало 120 години назад във времето след Освобождението и десетки копия на простащината, дебелащината, безпардонността, самодоволната арогантност на Бай Ганьо, Данко Хаирсъзина и Гуньо Адвокатина шестват по екраните на нашите телевизори.

2.4. Протече реставрация на целия обществен живот към минали състояния

След 1945 г. в страната има значително количество неграмотни, но в резултат на кампанията по ограмотяване в началото на 50-те години неграмотността изчезва от българското общество. Днес отново има десетки хиляди неграмотни и техният брой ежегодно се увеличава. Страната се е върнала 65 години назад, в своето минало.

В историята ни основен елемент в осъзнаването на българите като нация е борбата срещу „турското робство“ за свобода и национално освобождение.

Сега обаче отново се появяват заглавия, език, дискурс, описващи българите като роби, подобно на техните възприятия за ситуацията преди 150 години.

„Робите на Европа“ – така са характеризирани немалка част от българите имигранти в Западна Европа в представено от КТ „Подкрепа“ изследване, като се подчертават свръхексплоатацията и принудителният труд, на който са подложени сънародниците ни като „бели роби“ в различни страни на Европа.

В постиженията си в спорта на Олимпиадата през 2012 г. в Лондон се върнахме 60 години назад, в 1952 г. На изложението „Направено в България“ през2011 г. българските фирми представяха набор от стоки, типични за края на ХІХ век – минерална вода, розово масло и пр., т.е. върнали са се 120 години назад.

В цели региони в България поминък се търси в селския туризъм, предлагащ традиции и кухня отпреди столетия. От Дунава до Сомалия върлуват пирати и залавят български кораби, както е било преди няколко столетия.

Врачките, знахарите, астролозите, магьосниците са вече повече от учените, а според изследване на агенция „Галъп“ близо половината българи смятат, че им е направена черна магия, т.е. връщането е направо към Средновековието. Скоростта, с която се изграждаха религиозни храмове на различни църкви през последните две десетилетия, е по-голяма, отколкото през последните двеста години. Хиляди болни и сакати хора се събират всяко лято на „Кръстова гора“ с надеждата за чудо, което да ги излекува, както е ставало столетия и хилядолетия назад поради обещанията, давани от шамани и проповедници. Един от най-големите сблъсъци на различни групи през 2011 г. се оказа с вярващите пред една джамия – Баня башъ в София, и не е например сблъсък за правата на захвърлените на произвола работници в Кърджали. Самият министър-председател е суеверен като средновековна бабичка и признава, че връща колата на НСО, ако черна котка му пресече пътя. Да, това си е едно ново средновековие.

На политическите сили им трябват хора, които залагат не на разума си, а на вярата. Разумният човек се съмнява, той трудно може да бъде лъган, а опиращият се на вярата и опростаченият е податлив на обещания за политически чудеса. Ако е лесно да го убедиш, че проблемите му ще се решат като докосне мощите на Свети Йоан или на поредната „плачеща Богородица“, политическите манипулатори успешно ще го накарат да вярва в чудото на поредния политически спасител.

Рухна модерната здравна система, изградена в епохата на социализма, и реставрираният капитализъм върна България в болестите от миналото. През 2012 г. лекарите алармираха, че се увеличават болните от отдавна забравените коклюш, морбили и заушка. Случаите на туберкулоза са се увеличили почти двойно от 1987 до 2012 г. Ако през 1989 г. тя е била с честота 19 на 100 хиляди население, 23 години по-късно при капитализма „жълтата гостенка“ на Смирненски „навестява“ 33-ма на всеки 100 000 човека. Някъде около 1980 г., по времето на социализма коклюшът, или т.нар. магарешка кашлица, е бил изкоренен почти напълно, 99%, а през последните години броят на заболелите от него расте.

Никога в историята си страната не е била унищожавана с такива гигантски темпове демографски за толкова кратко време. За 23 години България претърпя демографска катастрофа, сравнима само с катастрофата през първите десетилетия след падането под османско робство. Сега обаче спадът в раждаемостта и застаряването са такива, че демографското дередже е много по-тежко, отколкото преди шест века.

 

3. Кои са причините за реставрацията?

 

Това предполага преосмисляне на причините за реставрацията на капитализма в България. Тя е резултат преди всичко на геополитическия разпад на системата, в която беше включена страната. Основната част от това, което стана у нас, е свързано не с вътрешни, а с външни причини – политиката на Горбачов, довела до икономически и политически крах на СССР и до разпад на бившата социалистическа система, в която България бе тотално обвързана икономически, политически, военно, идеологически.

В България липсват такива вътрешни предпоставки. Не случайно в нея няма нито събитията в Полша през 80-те години, нито събитията в Чехословакия през 1968 г., нито унгарските от 1956 г., липсват дори и съветските дисиденти. В книгата си „Големият провал на комунизма“, излязла през 1989 г., Збигнев Бжежински въвежда серия от показатели, с които оценява вероятността от криза в различните страни. Той твърди, че България е единствената страна в Източна Европа, в която няма вътрешни предпоставки за разгръщане на кризисни процеси. Тези предпоставки ще дойдат отвън. Още Благоев казва, че социализмът у нас зависи три четвърти отвън и една четвърт отвътре. Така и става, а след това и реставрацията се внася в много отношения като продукт на разпада на предходната система и включването ни в качеството на периферия в системата на европейския капитализъм, с надеждата, че това може да ни приближи по някакъв начин до неговото равнище на живот и производство.

През 1989 г. около 80% от икономическите ни връзки са с бившата световна социалистическа система. И в този смисъл реставрацията е привнесена отвън, което обяснява и неочакваността на много процеси, и защо те бяха така разрушителни.

Нерядко в духа на един вулгарен икономически детерминизъм се казва, че „социализмът не издържал икономическата надпревара с капитализма“, което надали е вярно. Ако беше така, защо Китай и Виетнам, които по това време са много по-назад, успяват да ускорят развитието си, запазвайки не само съществуващата политическа система, дори предстои през следващите години Китай да спечели надпреварата с най-развитата капиталистическа страна.

В не по-малка степен това е възможно и за СССР при друг тип политика, различна от тази на Горбачов. Във водещата статия на списание „Форейн Полиси“ (юли 2011 г.) по случай 20-годишнината от разпада на СССР под знаменателното заглавие „Всичко, което знаете за колапса на Съветския съюз, е неправилно“,се казва:

„Нито един от ключовите параметри на икономическо развитие до 1985 не показва бързо приближаващото се бедствие. От 1981 до 1985 г. растежът на БВП на страната, макар да е забавен в сравнение с 60-те и 70-те години, е средно 1.9% годишно. Същото вяло, но едва ли катастрофично развитие продължава през 1989 г. Бюджетният дефицит, който от Френската революция е разглеждан като най-отчетливия израз на приближаваща се революционна криза, е по-малко от 2% през 1985 г. Макар да нараства бързо, той остава под 9% през 1989 г. – размер, който повечето от икономистите смятат за напълно управляем.

Бързото падане на цената на нефта от 66 долара на барел през 1980 г. на 20 долара за барел през 1986 г. вероятно е тежък удар по съветските финанси.

Все пак обаче, преизчислен спрямо инфлацията, нефтът на световните пазари е по-скъп през 1985 г. в сравнение с 1972 г. и само с една трета по-евтин през 70-те години. В същото време доходите в Съветския съюз нарастват с 2% през 1985 г. и преизчислените според инфлацията заплати продължават да растат през следващите пет години до 1990 г. средно над 7 процента.“

От гледна точка на човешкия потенциал страната има огромни възможности. Така например около 50% от инженерите в света по това време са в СССР и дори в Политбюро основната част от хората са с инженерно образование.

Показателно е, че паралелно със СССР през втората половина на 80-те години определени икономически затруднения има втората капиталистическа икономика в света – Япония. Нейните темпове на растеж устойчиво падат, но това не предизвиква разпадни процеси както в СССР.

Ако вземем и данните за България от 80-те години на ХХ век, ще видим също, че икономическият детерминизъм е още по-малко валиден. За периода 1981–1989 г. средногодишният темп на увеличаване на брутния вътрешен продукт на човек от населението в България е 3.3% и по това време нарежда страната на четвърто място в Европа след Норвегия, Швеция и ГДР и на девето място в света.

Докъм 1985 г. България е една от най-динамично развиващите се страни в света. Няма безработица, има курс на изграждане на високотехнологическа икономика, престъпността не представлява обществен проблем. Ако направим сравнение с външния дълг на страната през 1939 и 1989 г., ще открием следното. В сравнение с износа на България за 1939 г. (6.07 млрд. лева) външният дълг на страната е равен на 2 пъти стойността на годишния износ (по цени от 1939 г.). През 1989 г. България има външен дълг от 10.5 млрд. долара и в сравнение с външния износ за 1989 г. (16.3 милиарда долара) е равен на 0.65 от стойността на годишния износ.

Като относителен дял спрямо БВП той е по-малък, отколкото на повечето развити западни държави в момента. Нещо повече, той е по-малък, отколкото съвкупният дълг сега, 23 години по-късно, включващ публичния и частните дългове. Само дългът на частните фирми от нефинансовия сектор в края на 2011 г. е бил, според проучване на Българската стопанска камара, 163 млрд. лева, което е 2.27 пъти повече, отколкото е бил БВП на страната за съответната година и четири пъти повече, отколкото е бил износът на България. Така се оказва, че след 23 години реставрация на капитализма задлъжнялостта е с пъти по-голяма.

Още Токвил, описвайки причините за Френската революция, ги открива не в тежкото материално състояние или в неуспешната икономическа политика, а точно обратното – в опасностите от дестабилизация на една система във време на реформи. Точно това става с Горбачовата перестройка, която дестабилизира и разрушава не само СССР, а и цялата свързана с него система, с изключение на Куба.

 

4. Какъв е характерът на съществуващата преди реставрацията система?

 

Първо. Това е специфичен модел на догонваща модернизация, и то успешен модел. При догонваща модернизация на страни от полупериферията и периферията на световната система, както показват още Хамилтън в САЩ в началото на ХІХ век и Фридрих Лист няколко десетилетия по-късно в Германия, по-слаборазвитите се затварят, за да не бъдат смачкани и зависими от по-високо развитите. Едва по-късно имаме такова отваряне. Дори при азиатския експортно ориентиран модел на развитие имаме доминираща отвореност навън, за износ на стоки, а не навътре. В крайна сметка догонващата модернизация у нас е изключително успешна. За три десетилетия 3–4 млн. души са преселени от селата към градовете, стават от селяни индустриални работници, лекари, инженери, научни работници. Получават жилища, изградена е инфраструктура, за да може да се учат и да отглеждат децата си. В крайна сметка през 1988 г. България е на 27-о място в света по индекс на човешко развитие според първия доклад на ООН по този въпрос – реставрацията на капитализма я върна назад на 55-о място и тя никога повече няма да се върне там, където беше при социализма. Страната с най-голяма осигуреност на човек от населението с жилища.

Второ. Не можем да кажем, че причина за слабостите на този модел е липсата на демокрация – или по-скоро липсата на многопартийна представителна буржоазна демокрация, и за това да се критикува предходния съветски социализъм и да се сочи като причина за реставрацията. Такава критика е неисторическа и неадекватна.

От една страна, защото самата многопартийна представителна демокрация се появява и в развитите западни капиталистически страни едва след като три века са се развивали като авторитарни режими, колониални режими, градящи се на робство и изсмукване на ресурси. Едва след като натрупват достатъчно ресурси и са стигнали достатъчно равнище на модернизация, въвеждат съвременните форми на многопартийна представителна демокрация. И в най-развитите страни цялото население получава право да гласува едва след Втората световна война.

От друга страна, никъде на ранните етапи на модернизация, в общества, които са доминиращо селски и доиндустриални, не е била възможна ефективна многопартийна представителна демокрация. В своя анализ на индустриализацията на България от Освобождението до наши дни харвардският икономист Александър Гершенкрон великолепно показва неефективността на съществуването на такава неадекватна за нашето развитие система до 1934 г., високата нестабилност и националните катастрофи, до които води.

От трета страна, тезата, че т.нар. демокрация щяла да ускори българското развитие, да доведе до по-ефективна и успешна икономика, се оказа не само абсолютно невярна, тя създаде хаос, който доведе до гигантската катастрофа и грабеж на национално богатство през последните 23 години. На практика тя се оказа инструмент за разрушаване на държавните институции, за поставянето им под контрола на вътрешни олигархични елити и на държавите на капиталистическия център, създаващи и подкрепящи изгодни за тях компрадорски клики навсякъде, където се формират корумпирани системи на многопартийна представителна демокрация. Всъщност може би най-ярък пример за по-голямата икономическа ефективност на различни от нашия режими е станалото и ставащото в Китай повече от три десетилетия. Не случайно не кой да е, а Фукуяма днес казва, че китайските лидери вземат по-рационални икономически решения от американските и правят по-успешна икономика.

 

5. Съдбата на бившата комунистическа партия в условията на реставрация

 

В условията на реставрация на капитализма в бившите социалистически страни в Източна Европа бившите комунистически партии навсякъде или се разцепиха, или изчезнаха изобщо от политическата сцена. В много отношения най-успешна сред тях се оказа БСП, наследницата на БКП. Ключова роля за това изигра сегашният главен редактор на списание „Понеделник“ и неин лидер в началото на промените Александър Лилов, автор на нейната първа програма след тях. Идейните координати, които той зададе с първата програма на БСП и с всичко, което я обосноваваше, по същество спасиха БСП от разпад и изчезване. Особено внимание искам да обърна на няколко ключови негови идеи, които като дискурс и като съдържание стабилизираха и осигуриха живот на БСП.

Първата идея е идеята за лявото и лявата партия, с която БСП категорично зае солидно лявото пространство и успя да изтика СДС в противоположната ниша още в началото на прехода. Това доведе всъщност до неговия разпад, тъй като първоначално той включваше в себе си всякакви хора с различни визии.

Факт е, че СДС беше разнородна коалиция, в която влизаха и стари комунисти, борци за „автентичен социализъм“. Твърдото заемане на лявото пространство от БСП доведе до вътрешна трансформация на този Съюз на демократичните сили, с което той се превърна в основната партия на реставрацията, заемайки дясната ниша.

Втората идея е, че БСП не трябва да се отказва от миналото си,че трябва да пази приемственост, поради което и не трябва да се разпуска, а да се възприема като общност, политика, идеи, които се развиват и променят съобразно с промените във времето, с вътрешната и външната ситуация. Това съхрани основната част от членския състав, нейното твърдо ядро, идентификацията с нея и така БСП оцеля, не се разцепи, не се разпадна като други партии.

Третата идея е, че тя не е каква да е, а модерна лява партия. Това смятам за най-важната негова идея. В новата геополитическа ситуация той декларира, че БСП приема основните идеи на западноевропейската социалдемокрация, но че не се отказва от миналото си, макар критично да го преоценява, и че тя ще свързва тези идеи с нашата специфика, с особеностите на ситуацията в България и с нейното място в световната система. Няколко са причините за изключителната важност на тази идеи:

1) Самата европейска социалдемокрация не стоеше на едно място и се променяше, отказваше се от предходни политики и не беше рационално ние буквално да копираме това, което е било при нея в миналото или сега. Нещо повече, в условията на неолиберална глобализация, разрушаваща социалната държава, тя беше изправена пред ситуация, в която нейните собствени идеи все повече не работеха и се търсеха пътища за промяна.

2) Пред БСП стояха задачи, които никога не са стояли пред европейската социалдемокрация – да приватизираме и да разрушаваме предходни постижения на социалната демокрация, като стоеше въпросът как това да стане по най-безболезнения начин.

3) България се намираше и се намира на съвсем различно място в световната система, на различна степен на развитие и това придаваше специфика на нашата ситуация, която се нуждаеше от творческа преоценка.

Тази формула се оказа изключително важна, независимо от огромния натиск на вътрешни и външни сили, от групата на т.нар. ОСД, което буквално искаше да се приемат наготово идеите на партии с друга традиция и в съвсем други исторически условия в страните от капиталистическия център, несъответстващи на нашата реалност на страна от полупериферията на световната система, извършваща реставрация. В допълнение такова приемане означаваше отказ, тотално скъсване с миналото, а с това и признаване на реставрацията като по-висш етап, а не като завръщане.

Четвъртата идея е, че БСП не трябва да се отказва от своя поглед отвъд капитализма и основната част от дейността на списание „Понеделник“ бе да търси измеренията, посоките на това движение отвъд капитализма. Сегашната глобална икономическа криза, която според много изследователи има системен, а не традиционно цикличен характер, дава допълнителни аргументи за тази идея. Кризата според множество анализи с голяма вероятност ще ускори радикални социални, политически, икономически, геополитически промени, които ще разтърсят съществуващия в продължение на няколко века капиталистически център във формата на така наречения Запад.

 

 

 

Изказване  на юбилейната теоретична  конференция за 15 годишнината на списание „Понеделник” – 17.12.2012 г.