Отмъщението на Маркс или как класовата борба формира света - Майкъл Шуман

Карл Маркс трябваше да си остане мъртъв и погребан. С колапса на Съветския съюз и големия скок към капитализма от страна на Китай, комунизмът премина в старомодния декор на филмите за Джеймс Бонд или маниакалните мантри на Ким Чен Ун.

Класовият конфликт, който според Маркс определя хода на историята, сякаш се стопи в процъфтяващата ера на свободната търговия и предприемачеството. Вездесъщата сила на глобализацията, свръзваща най-отдалечените кътчета на планетата в сложни финансови връзки, аутсорсинг и "безгранично" производство, предложи на всички - от технологичните гурута на Силициевата долина до китайските фермери - широки възможности за забогатяване.

През последните десетилетия на 20 век Азия успя да постигне може би най-значителното ограничаване на бедността в човешката история, благодарение на капиталистическите инструменти на търговията, предприемачеството и чуждестранните инвестиции.

Изглежда капитализмът изпълняваше своето обещание - да помогне на хората да стигнат до нови величини на богатството и благополучието

Или поне така си мислехме. Предвид продължителната световна финансова криза и нарастващата безработица и дългове, хапливата критика на Маркс по отношение на капитализма като по същността си несправедлива и саморазрушителна система не може да остане незабелязана.

Според теорията на Маркс, капиталистическата система неизбежно ще доведе до обедняване на масите, тъй като световното богатство ще се концентрира в ръцете на един ограничен и алчен елит.

Това, от своя страна, ще предизвика икономически кризи и изостряне на конфликта между богаташите и работническата класа. "Акумулирането на богатства на единия полюс означава същевременно акумулиране на мизерия, агония, робство, невежество, жестокост и умствена деградация на другия полюс," пише Маркс.

Все повече доказателства предполагат, че Маркс може би все пак е бил прав. За съжаление е твърде лесно да се открият статистически данни, според които богатите стават все по-богати, а средната класа постепенно обеднява. Проучване от септември 2012, осъществено от Института за икономически политики (ИИП) във Вашингтон отбелязва, че средните годишни доходи на работещ на пълно работно време мъж в САЩ през 2011 са $48 202, което е значително по-малко в сравнение с 1973 г.

Между 1983 и 2010 г., 74% от печалбите в САЩ са отишли при най-богатите 5% от обществото, докато при най-бедните 60% се наблюдава спад в доходите. Нищо чудно, че вече все повече хора се обръщат за пореден път към теориите на немския философ от 19 век.

В Китай например - марксистката държава, която обърна гръб на Маркс, драматургът Ю Ронджун се вдъхнови от световните събития и създаде мюзикъл, основаващ се на класиката на Маркс "Капиталът". "Можете и сами да се уверите, че реалността съвпада с това, което е описано в книгата," коментира той.

Това не означава, че Маркс е изцяло прав

"Господството на пролетариата" не сработи точно по план. Ала последствията от нарастващото неравенство са точно такива, каквито Маркс предвижда: класовата борба отново е налице.

Световната работническа класа става все по-гневна и все по-настоятелно изисква дължимото си от глобалната икономика. От долните етажи на американския Конгрес, през улиците в Атина, до производствените конвейри в Китай, политическите и икономическите събития понастоящем се оформят от ескалиращото напрежение между капитала и труда до степен, напомняща за комунистическите революции на 20 век.

Развитието на тази борба ще повлияе на посоката на глобалната икономическа политика, бъдещето на социалната държава, политическата стабилност в Китай и управляващите по целия свят.

Какво би казал Маркс днес? Вероятно някаква разновидност на "Нали ви казах...", коментира Ричърд Уолф, икономист в нюйоркския университет New School. "Разликата в доходите генерира такова социално напрежение, каквото не съм виждал през целия си живот".

Напрежението между икономическите класи в САЩ безспорно нараства. Масово се счита, че обществото е разделено на 99% "обикновени" хора, борещи се за оцеляването си и 1% богаташи с връзки и привилегии, които с всеки изминал ден стават все по-богати.

Според проучване на Pew Research Center от миналата година, 2/3 от респондентите са убедени, че в САЩ има "силен" или "много силен" конфликт между бедни и богати. Процентът на респондентите с това мнение е нараснал с 19 пункта в сравнение с 2009 година, което прави различието в доходите най-значимият разделящ фактор в обществото.

Налице са знаци, че новото класово разделение в Америка е променило дебата за икономическата политика на държавата. "Икономиката на просмукването", която проповядва, че успехът на единия процент ще се отрази положително на останалите 99%, е подложена на жестоки критики.

Дейвид Медлънд, директор на вашингтонския мозъчен тръст "Център за американски прогрес" е убеден, че президентската кампания от 2012 е възобновила фокуса върху повторното изграждане на средната класа и търсенето на различен икономически дневен ред, който да постигне тази цел. "Целият начин, по който мислим за икономиката, в момента се преосмисля," коментира той. "Усещам, че в момента се случва фундаментална промяна".

Новата класова борба е още по-ожесточена във Франция

Миналият май, докато финансовата криза и съкращенията в бюджета направиха разделението между бедни и богати още по-очевидно за много обикновени граждани, във Франция дадоха своя глас за социалиста Франсоа Оланд, който навремето бе заявил: "Не харесвам богатите". Оказа се, че той държи на думата си.

Ключов успех за неговата кампания бе заканата му да вземе още от богатите, за да поддържа социалната държава във Франция. Неговите планове бе да повиши данъка върху доходите за най-богатите до 75%. Макар че тази идея отпадна благодарение на Конституционния съвет на държавата, понастоящем Оланд обмисля нови начини да наложи подобна мярка.

Междувременно, президентът насочи правителството към обикновения човек. Той отхвърли непопулярното решение на своя предшественик за увеличение на пенсионната възраст, като я свали отново на 60 години за някои работници. Голяма част от френското население иска Оланд да отиде дори по-далеч.

"Предложението на Оланд за данъчна реформа трябва да бъде първата стъпка на правителството към признаването на факта, че капитализмът в настоящата му форма е толкова несправедлив и нефункционален, че рискува да се провали при липсата на по-съществени реформи," коментира Шарлот Буланже, мениджър по развитието на НПО.

Тактическите ходове на Оланд обаче предизвикват недоволството на капиталистическата класа - и вместо да плащат, френските богаташи масово бягат, вземайки така необходимите работни места и инвестиции със себе си.

Разделението между бедни и богати вероятно обаче е най-критично в Китай. Засилващата се класова борба не е просто феномен на бавно развиващия се, изпълнен с дългове, индустриализиран свят. Дори в бързо разрастващите се изгряващи икономики, напрежението между бедни и богати се превръща в проблем от първостепенно значение за управляващите.

Противно на това, което вярват много недоволни американци и европейци, Китай не е рай за работниците. "Желязната купа ориз" - практиката от ерата на Мао за гарантиране на работа за цял живот - си отиде заедно с маоизма, а по време на ерата на реформите работниците имаха все по-малко права.

Въпреки че заплатите в големите китайски градове са нараснали значително, пропастта между бедните и богатите е изключително голяма. Друго изследване на Pew Research разкрива, че близо половината китайски респонденти считат разликата в доходите за много голям проблем, а 8 от 10 души са съгласни с твърдението, че в Китай "богатите стават все по-богати, а бедните обедняват все повече".

Недоволството достига крайни предели в китайските производствените градчета като Шенжен. Изправени пред дълго работно време, растящи цени, безразлични мениджъри и често закъсняващи заплати, работниците започват да се държат като истински пролетариат.

Освен ако правителството не предприеме по-активни мерки за подобряването на тяхното състояние, трудещите се ще стават все по-склонни да поемат инициативата в собствените си ръце. Това може би дори вече се случва.

Проследяването на недоволството сред работниците в Китай е трудно, ала експертите са убедени, че то определено нараства. Новото поколение работници в производството е по-открито в исканията си за по-добри заплати и условия на труд.

До този момент правителството демонстрира смесени реакции - управляващите повишиха минималните работни заплати, за да покачат доходите, коригираха трудовото право, осигурявайки по-голяма защита на работниците и в някои случаи дори им позволиха да стачкуват. Ала правителството все още не одобрява активизма на независимите работници.

Подобни действия ограбват доверието на китайския пролетариат. "Правителството мисли повече за компаниите, от колкото за нас," оплакват се работниците. Ако Си Дзинпин не реформира икономиката, така че обикновените китайци да се възползват повече от растежа на нацията, той рискува да предизвика голямо социално недоволство.

Маркс би предсказал точно такъв резултат

Когато пролетариатът осъзнае общите си класови интереси, той би отхвърлил несправедливата капиталистическа система и би я заменил с нова, социалистическа страна на чудесата. Комунистите "открито заявяват, че целите им могат да бъдат постигнати само чрез насилствено отхвърляне на всички съществуващи социални условия," пише Маркс.

"Пролетариатът няма какво да губи, освен веригите си." И има известни признаци, че трудещите се по света стават все по-нетърпеливи по отношение на своите неясни перспективи. Десетки хиляди излязоха на улиците на градове като Мадрид и Атина, протестирайки срещу рекордните нива на безработица и мерките за икономии, които правят ситуацията още по-тежка.

И все пак до този момент революцията на Маркс така и не се реализира. Работниците имат общи проблеми, но те не се сплотяват, за да ги решат. Движението за окупация на Уолстрийт скоропостижно се спихна без особен резултат. Според Жак Рансиер, експерт по марксизма в Парижкия университет, протестиращите не се стремят да заменят капитализма с друг строй, както е предсказал Маркс, а само да го реформират.

"Не виждаме протестиращите класи да призовават за отхвърляне или разрушение на съществуващата социоикономическа система," обяснява той. "Това, което класовият конфликт поражда сега, са призиви да бъде променена системата така, че тя да стане по-жизнеспособна и устойчива в дългосрочен план чрез преразпределение на създаваното богатство."

Но въпреки тези призиви, сегашните икономически политики продължават да подхранват класовото напрежение. Обременените с дългове европейски страни не спират да свиват програмите за социални помощи, дори след нарастването на безработицата и спада на растежа.

В повечето случаи избраното решение за справяне с недостатъците на капитализма е още повече капитализъм. Политиците в Рим, Мадрид и Атина са под натиск от притежателите на бонове да ликвидират защитата на работниците и още повече да дерегулират локалните си пазари. Оуен Джоунс, автор на книгата "Демонизацията на работническата класа", нарича това "класова война отгоре надолу".

И малцина са тези, които могат да й попречат

Възникването на глобалния пазар на труда направи практически беззъби профсъюзите в развитите страни. Политическата левица, избутвана вдясно още от яростния стремеж към максимално свободен пазар на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, не е предложила достоен за доверие алтернативен курс.

"Практически всички прогресивни или клонящи вляво партии в някакъв момент са допринесли за възхода и огромния мащаб на финансовите пазари, както и за свиването на системите за социална подкрепа, целейки да докажат, че са способни на реформи," отбелязва Рансиер.

"Бих казал, че перспективите на лейбъристки или социалистически партии или правителства където и да е да преконфигурират в сериозен мащаб настоящата икономическа система - а още по-малко да я отхвърлят изцяло - са практически нищожни."

Което ни води една изключително плашеща перспектива: може би Маркс не само е диагностицирал правилно недостатъците на капитализма, но и резултата от тези недостатъци.

Ако политиците не открият нови методи за гарантиране на справедливи икономически възможности, може би пролетариите от всички страни наистина ще се съединят. И Маркс може би ще получи закъснялата си отплата.

 

 Източник: http://business.time.com/2013/03/25/marxs-revenge-how-class-struggle-is-shaping-the-world/

За някои позабравени неща от близкото минало /за класите и класовата борба/ - Евгений Гиндев

Отдавна е забелязано, че днешните политици ползват така наречения политкоректен език, в който основополагащи термини и категории са обвити в мистика, заменени са с „приемливи" словосъчетания и думи, с които се променя драстично смисъла на първоначалните понятия и от тях се изтръгва главното им значение. Това интелектуално варварство е особено характерно за официалните "леви" политици и функционери. Осмислят историческата реалност от гледна точка на "модерна"и това е причината масово да се запъват пред императивите на съвременността. Поначало те не обичат термини като "класи", "класова борба", "революция", "капитализъм", "диктатура на пролетариата", "социализъм", "комунизъм". От тези термини ги хваща, образно казано, уртикари , защото са политкоректни и еволюционисти. Какво пък, няма лошо, ако мнозинството от народа правилно се ориентира и умее да различава кой е "свой" и кой е "чужд".

Затова ще бъде полезно да припомним истинските значения на някои словосъчетания, които са изключително актуални днес и които с успех може да се използват за ориентиране в привидния хаос на съвременността.
Към така нареченото "завещание на Ленин", принадлежат няколко от последните му статии, писани до фаталното му заболяване през 1922 г. Тук възпроизвеждам части от това "завещание".

В речта си "Задачите на младежките съюзи", произнесена на 3-ия Всеруски конгрес на комунистическия младежки съюз (2 октомври 1920 г.) Ленин дава определението на "класа":
"Класа е онова, което позволява на една част от обществото да присвоява труда на друга част. Ако една част от обществото присвоява цялата земя – имаме класи на помешчици и на селяни. Ако една част от обществото има фабриките и заводите, има акциите и капиталите, а другата работи в тия фабрики – имаме класа на капиталистите и класа на пролетариите...
Всяка нравственост, взета като надчовешко, надкласово понятие, ние отричаме. Ние казваме, че това е лъжа, затъпяване умовете на работниците и селяните в интересна капиталистите.
Нашата нравственост е подчинена напълно на интересите на класовата борба на пролетариата... Ние казваме: нравствено е това, което служи на разрушаването на старото експлоататорско общество и на обединяване на всички трудещи се около пролетариата, който създава новото комунистическо общество".

Маркс не успя да изследва процеса на създаване на класите, не успя да даде определение на "класа". Глава 52 от том 3 на "Капитала" е озаглавена "Класите", но главата съдържа само една страница текст, след което ръкописът на "Капитала" прекъсва окончателно. Но и от написаното става ясно, че при формулирането на "класа" Маркс слага ударението върху еднакво отношение към средствата за производство, т.е. класа е съвкупност от хора, които имат еднакво отношение към средствата за производство.

В брошурата "Великият почин" Ленин доразвива тази мисъл:
"Класи се наричат големи групи от хора, които се различават по своето място в исторически определена система на общественото производство, по своето отношение (в по-голямата си част затвърдено и оформено в закони) към средствата за производство, по своята роля в обществената организация на труда, а следователно по начините на получаване и по размерите на оная част от общественото богатство, с която те разполагат. Класите са такива групи от хора, една от които може да може да присвоява труда на друга благодарение на разликата в мястото, което заемат в дадения строй на общественото стопанство.
Главната задача на пролетарската революция е премахването на класите, което се схваща като: а) премахването на всякаква частна собственост върху средствата за производство; б) премахването на различието между града и селото; в) премахване на различието между хората на физическия и хората на умствения труд. Това е много продължителна и трудна работа, защото трябва да се преодолее съпротивата на многочислените остатъци от дребното производство, грамадната сила на привичката и застоя, свързани с тези остатъци".

Сега е лесно всеки да определи има ли днес класи в България и кои са тези класи.
Какво е "класова борба"? Какво в това понятие плаши толкова съвременните "демократи"?
Класова борба е всичко, което се прави в интерес на една класа и против интересите на друга класа. Затова, когато се деиндустриализира една страна, когато се унищожава образованието, селското стопанство и се извършва геноцид срещу пенсионерите, това е класова борба.
Когато се вдигат данъците на мнозинството от хората, а не се засягат богатите и имотните, това също е класова борба. Когато се стачкува за откриване на работни места, за запазване на работни места, за увеличаване на работната заплата, това е класова борба. Когато богатите, олигарсите и плутократите подтискат с всички възможни средства способността на експлоатираните маси за смислено изразяване на своите материални интереси, това е класова борба.
Сега сами преценете има ли в България класова борба, или няма.

А какво е "класов подход"? Това е просто осмисляне на класовата борба и действия в интерес на определена класа в класовата борба.
Изграждането на зданието на човешките знания за природата и обществото става по същата технология, която се използва в строителството. На базата на вече построените етажи се излива новият скелет и около него се изграждат следващите етажи от абстрактни категории, като пространството помежду им се запълва с нови теории. Класовият подход е точно този скелет. Фундаментът на "сградата" е основният въпрос на философията, т.е. като фундамент се използва или материализма, или идеализма.

Фундаментът на класовия подход е материализмът, който предполага, че принципите на взаимодействие между хората са основават на техните отношения, създадени в даден исторически момент при даден процес на общественото производство. В този процес се формират и класите. Всеки друг фундамент, от сексуалния и естетическия до претендиращите за научност ценностни и други съвременни философски „открития", са идеализъм.
Следователно класовият подход не е изкривената, деформирана представа, че се свежда само до назначаване на отговорни постове на "наши" хора с "пролетарски произход", а е съобразяване с нуждите на класата в класовата борба – кой, как и в каква степен може практически да защитава тактическите и стратегическите класови интереси, изцяло да се съобразява с тях и да работи срещу интересите на противостоящата класа. Ние сме свидетели, че примитивният класов подход, широко разпространен при социализма, се провали. Още си спомняме за партийния набор от деца и близки на активните борци против капитализма и фашизма, но къде са те сега? И с какво се занимават? Произходът, т.е. кръвта не винаги спасява от предателства, защото няма нищо общо с материализма. Такъв подход си е чист фатализъм, т.е. идеализъм.

В статията "За значението на войнстващия материализъм" Ленин дава пример какво значи класов подход на практика:
"Една от най-големите грешки на комунистите е представата, че революцията може да се извърши само от революционерите. Напротив, за успеха на всяка сериозна революционна работа е нужно да разберем и да съумеем да приложим в живота, че революционерите са способни да изиграят само ролята на авангард на наистина жизнеспособна и прогресивна класа. Авангардът само тогава изпълнява задачата на авангард, когато умее да не се отделя от ръководената от него маса, а наистина я води напред. Без съюз с некомунистите в най-различни области на работа не може и дума да става за някакво успешно комунистическо строителство".

Ако от такава гледна точка анализираме и понятието "демокрация", то веднага ще установим, че тя, като право на подтиснатите класи да изразяват своето отношение към потисниците и да се борят за своите икономически класови интереси, може да бъде само "демокрация за подтиснатото мнозинство". Всичко останало е просто шарлатанство.

След унищожаването на европейския социализъм, новата буржоазия започна да унищожава икономически работническата класа – това беше нейната главна задача. Тя унищожаваше всяка промишленост освен преработващата и непрекъснато увеличаваше броя на посредниците, като наивно смяташе (след повърхностно прочитане на "Комунистическия манифест"), че с това укрепва своята власт. Спомняте си, какво заяви преди години нашият бивш цар за приоритетите на България: енергетика, селско стопанство и туризъм. Затова да се разчита на развитие на фундаменталните науки и технологии и въобще на някакво сериозно производство, е класова наивност и лъжи на народните врагове. Разбира се, оглупяването на народните маси ще продължи, тийнейджърите ще продължат да бъдат забавлявани с "масови мероприятия" и "купони", но обективният ход на природно-историческия процес не може да се спре. Оглупяването си е оглупяване, но прозрението рано или късно идва, освен ако хората не бъдат доведени до животинско състояние и сами доброволно не потеглят в стройни редици към скотобойната.

Какви изводи може да се направят за днешния ден?

1. Класовата структура на обществото е разгромена, класовата борба се разгаря и победилата класа не подбира начините за доубиване на всички възможности пречещи на окончателния успех.
2. Възможностите за самоорганизация на народа са силно ограничени, той е деморализиран от наложената департизация и деидеологизация, възстановяването на неговите резистентни сили стига само до вяли опити за икономически протести, които не трогват господстващата класа, защото са епизодични, деидеологизирани и несинхронизирани.
3. Подрастващото поколение е изхвърлено от политиката и е навряно в клоаката на буржоазните предразсъдъци и утопии. Буржоазният класов подход тържествува.
4. Опозиционните партии, особено от "лявото" пространство, са окарикатурени, обезсилени и саморазлагащи се – липсва политически авангард. Вместо него на политическия пазар се предлагат някакви заместители, опитващи се ловко да играят върху примитивни емоции и неосъзнати интереси. Издигат се лозунги, които никого не интересуват, предлагат се решения, които са в лоното на класовите интереси на господстващата класа.

Обстановката е лоша и въпреки това има възможен изход, който е в ръцете на трудовите хора. Посочен е от американския професор Алекс Рабинович:

А) Наличието на партия-авангард начело с харизматичен и образован лидер.
Б) Решимост на партийния актив заедно с актива на "лявата" опозиция съзнателно да рискува.
В) Пряко обръщане към най-пасионарната част от народа.
Даже в рамките на парламентарните и легални методи тази съвкупност от три условия може да доведе до победа. След това ще видим...


 21 декември 2010 г.

Класовата борба остана в миналото........или не ?

“Класовата борба. Това е най-голямото ни разминаване. Вие все още вярвате в нея, а аз никога не повярвах. ” С тези думи на 7 януари 2013 г. Жером Кюзак завърши дебата си с Жан-Люк Mеланшон по Франс 2.

Въпреки че левите социалдемократи са отказали да разглеждат света от гледна точка на класовата борба на Маркс и Енгелс, то най-левите все още подкрепят тази теория. Вярата в борбата на противоположните класи винаги е била пречка в отношенията между двете леви сили, комунисти и социалисти, макар границата всъщност да минава през социалистическия лагер.

Но ситуацията такава ли е и днес? Има ли сега има две напълно противоположни гледни точки относно социалната реалност и по принцип за капитализма?

Връщането на тази концепция ни води до положителен отговор. Класовата борба частично е загубила своята познавателна стойност за развитието на капитализма след кризата от 1930.

 

Спирала на разходите и увеличаване на заплатите

 

Фордизмът до голяма степен означаваше компромисно споразумение между труда и капитала в областта на сигурността: аз ви плащам добре, а вие купувате моите автомобили. Капитализмът по този начин си осигурява пазар, а работниците имат стабилно бъдеще. Освен това появилото се по-късно кейнсианство обезпечи “търсенето” чрез правителствени програми , опиращи се на данъците.

Резултатът е последователна и динамична асоциация. Двете класи са престанали да бъдат антагонисти. Те най-често започнаха да се сливат в средната класа, която продължаваше да расте. Капитализмът придоби балансиран растеж, който продължи до 1970 г. Бляскавата аура на марксизма помръкна под натиска на реформаторската социално-демократична теория, макар Франция и да оказа известна съпротива на комунистическата идеология.

Така че, защо през 1970 г. системата зависна ? Отговорът се обсъжда много активно (въпрос: с какво се обяснява спада на растежа на производителните сили?).

 Каквото и да е, но инфлацията шумно се наложи в социалния компромис и образува спирала на растежа на разходите и заплатите. За да овладее цените на приемливо ниво, САЩ и Великобритания заложиха на либерализма: повече конкуренция, по-малко държавно регулиране, свободни пазари. На микроикономическо ниво основният фактор бе промяната в статута на предприемача, който се превърна от мениджър в служител на акционерите, получавайки в замяна възнаграждение , базирано на производителността както и на борсовите котировки. Този англо-саксонски модел на капитализма бързо се разпространи в целия развит свят, макар и с много нюанси. Но аз ще се върна към това малко по-късно.

 

Серията от кризи

 

Но дали такъв либерализъм позволява да се постигне успех? Отговорът отново предизвика немалко противоречия.

Да, инфлацията бе преодоляна, и иновациите се превърнаха в норма. Икономиката започна да се засилва отново, но също така стана и изключително нестабилна. Светът премина през поредица от кризи до колапса на ипотеките през 2007г. Липсата на адекватни регулаторни инструменти изглеждаше просто скандално, а предоставената на пазара сляпа свобода се смята за основна причина за кризата.

В допълнение, глобализацията позволи на този англо-саксонски капитализъм, който левицата нарече ултралиберален, да унищожи фордовия компромис.

Големите производствени единици бяха разбити на парчета, които след това се продаваха на тези, които предлагат най-добрата цена. Конкуренцията се прехвърли върху фирми, служби, заводи, страни. Заплатите се сравняваха със съседни или далечни страни, като Китай. Логиката “добра заплата дава добър пазар”, се обърна на 180 градуса: с растеж на доходите можеха да се похвалят само онези служители, които имаха някаква “добавена стойност”. Китай и други развиващи се страни осигуриха необходимите продажби.

Неравенството, което постоянно намалява от началото на кризата от 1930 г., започна да расте отново, макар и вече в другата посока. В допълнение, трябва да се отбележи наличието на механизми за разпределение, които осигуряват определена стабилност в страни като Франция.

 

Повторение на миналото

 

Несигурната заетост, неравенство, глобализацията, и като завършек на картинката, финансовата криза – всичко това напомня на твърдия дофордофски капитализъм , който е съществувал през XIX век.

При тези обстоятелства класовата борба, отново излиза на преден план. И сред левите, включително и в Социалистическата партия осъзнаха, че с този твърд капитализъм трябва да се държат не по-малко твърдо. Че средната класа отстъпва от позицията на вчерашния пролетариат, и че сегашната система е от полза само за малък глобализиран елит. Изпълнителни директори, богаташите, големи земевладелци, акционери, банкери … Толкова много ли те се различават от старите експлоататори на масите?

Въз основа на този анализ, ултралевите се върнаха към идеята за “борба” срещу класата на богатите и философския императив, който се заключава в това, да се отнеме от тях всичко онова, което те са отнели от другите. Класовата борба пак е актуална, това е единственото решение.

Това повдига два въпроса. Достатъчен ли е този анализ? И до каква политика води?

 

 “Благата” на капитализма

 

Макар тази гледна точка по принцип да е справедлива, аз предлагам да се прочетат трудовете на Мишел Аглиета, тук има много важни нюанси, тъй като англо-саксонският капитализъм – това е някакъв вид чиста форма, която не съществува никъде в оригиналния си вид. Дори американското правителство провежда периодични вмешателства, дори и в Англия има политически институции, които запазват много от фордовия модел.

В Германия все още се е запазил “рейнският” капитализъм, а синдикатите играят значителна роля. Във Франция присъствието на държавата се вижда с невъоръжено око, социалния договор е плътно свързан с формата на големи предприятия от 1945 г., и неравенството не излиза над определена граница.

С други думи, националните фактори все още много означават в контекста на глобализацията, и ние сме далеч от чистата форма на глобалната ултралиберализация. Това е първият аргумент.

Вторият аргумент е, че глобализацията не доведе до опустошителни последици. Тя откри пътя към пазарите за тези, които знаят как да ги спечелят. За страните, които са в състояние да се адаптират, резултатите обикновено са повече от положителни: Северна Европа е поразителен пример. Освен това едва ли някой ляв активист може да изрази недоволство, че от бедността излязоха милиарди хора. Развиващите се страни започват да се развиват благодарение на глобализацията, и това трябва вече да е достатъчно, за да я подкрепят.

Третият аргумент: еволюцията в света до голяма степен разчита на технологиите. В САЩ неравенството се свързва с настоящия бум в професии , свързани с интернет и биотехнологиите. Премахнете статистиката от районите с тяхната концентрация (Силиконовата долина, Бостън, Масачузетс), и коефициентът на Джини (мярка за социално разслоение) значително ще се промени. В допълнение, “разбойническият” американски капитализъм не се нуждае от нововъведения за да се развива.

 

Какво да се прави?

 

Вторият въпрос е: какво да се прави? Класовата борба не предоставя никакви практически решения. Както не ги даде и в началото на миналия век (доказателство е крахът на съветската система), както не дава и в началото на XXI век. Фактът е в това, че политиката “да се вземе от богатите” предполага незабавен отговор: те бягат. 75 процентния данък на Франсоа Оланд е тъжно потвърждение. В съвременното общество, капиталът и талантливите хора (като добри актьори и добри търговци) са мобилни, така че е погрешно да се вярва, че те могат да бъдат натикани в ъгъла.

Остава само да се намери начин да се “омекоти” станалият отново ” твърд” капитализъм. Отговор на социалдемократите, които се опитват да намерят компромис, а не “задължително да згуби” по-силният враг, според привържениците на борбата. Точно обратното. Напълно е възможно да се намери път, който би запазил всичко необходимо за доброто на обществото и да не задраска динамиката на икономиката. Начинът за адаптиране – това не е път за отказ. Кризата изкривява либерализма, а не го осъжда на смърт. Ние трябва да търсим пост-либерален компромис, а не да се стремим да се върнем към компромиса на 1945 г. Социалдемокрацията трябва да се актуализира, да стане изобретателна, технологична, прагматична, да се обърне с лице към бъдещето.

 

Статия от Slate.fr

Защо марксизмът отново се възражда сред младите хора

Капитализмът   в световен мащаб е в криза  и не е ясно дали има алтернатива. Сега е интересно какво е отношението към размишленията на немския философ от XIX век.

“Карл Маркс е на мода  и само един Бог знае как може да свърши това ” – пише журналистът от Гардиън Стюарт Джефрис.

Преди 164 години Карл Маркс и Фридрих Енгелс пишат   “Комунистическия манифест”, но сега пролетариатът  вместо да стане гробокопач на капитализма “, го държи на изкуствено дишане. Скапани от работа ниско платени сътрудници, за които се предполага, че са освободени от най-голямата социалистическа революция в историята (китайската) , балансират на ръба на самоубийство в името на това на Запад хората да могат да се забавляват с всички видове айпади.

Америка живее с пари от  Китай, защото в противен случай щеше да фалира. ” Както казва професорът по философия в Университета на Париж VIII, марксистът Жак Рансиер, ” господството на капитализма в целия свят днес дължи съществуването си на Комунистическата партия на Китай.”

От 2008 г. насам непрекъснато нарастват продажбите на такива произведения като “Капиталът”, “Манифестът…”   и “Основни характеристики на критиката на политическата икономия”. Клиентите на банка Sparkasse в германския град Кемниц, бившият Карлмарксщадт, избраха портретът на Маркс да се печата върху пластмасовите карти, с които германците още повече ще затънат в дългове, иронизира авторът. В Китай по  “Капиталът” поставиха мюзикъл.

Джоузеф Чунара, организатор на марксисткия фестивал, който ежегодно организира Британската Социалистическа работническа партия казва, че всяка година събитието привлича все повече млади  участници: “възраждането на интереса към марксизма, особено сред младите хора се обяснява с това, че той дава инструменти за анализ на капитализма, и за анализ на  всички капиталистически кризи като тази, на която сме свидетели сега. ” Новото поколение не е подложено  на “триумфализма” на Франсис Фукуяма, в чиято книга “Краят на историята”  капитализмът се  явява като “нещо неоспоримо, без което е невъзможно.”

22 годишната марксистка Джъсуиндер Блекуел-Пал  с ентусиазъм разказа на автора на статията за египетската революция: “Бяха  разбити толкова много стереотипи … Считаше се, че в мюсюлманския свят хората няма да се борят за демокрация. Революцията като процес, а не като събитие, бе реабилитирана. … Тези събития показват, колко е важна организацията. “

След това разговорът се обръща към ситуацията в Обединеното кралство: “Ние имаме много, много слабо правителство, то е затънало във вътрешни противоборства.  Мисля, че ако можем да се организираме както трябва, ние можем да ги пратим в оставка.” “Кървава революция във Великобритания няма да има,  но може да се надяваме, че ще се сформира общество  на работещите хора за работещи хора” – казва 27-годишният представител на Новата левица, Оуен Джоунс.

“Ключът към разбирането на възраждането на марксизма на Запад”, според Джефрис е, че “за младежите той  не е опетнен с асоциации за сталинистките лагери”. Новите леви  са критикувани от гледна точка на морала: интересът към марксизма в съзнанието на някои хора е неразривно свързан  с апологиите на сталинисткия тоталитаризъм.

“Но ако вие прочетете  критика на капитализма от  Маркс и Енгелс,  означава ли това, че вие непременно сте съгласни да приемате светоусещането , на чиято съвест тежат повече убийства, отколкото на нацистите.  ГУЛАГ не произхожда  директно от “Комунистически манифест “- казва Джефрис.

За неизбежното настъпване на епохата на посткапитализма се застъпва и историкът Ерик Хобсбаум. В предговора към новото издание на “Манифеста …” той пише: “Изключително малко вероятно е, че това “пост-капиталистическото общество “ще съвпадне с традиционните модели на социализма, да не говорим за съществуващите в реалността образци на социализма от съветската епоха.” Но това ще е марксизъм  въплъщение на освобождение, заключава Джефрис.

 

Статия от чуждия печат  2012 г.

Още веднъж: социална демокрация и демократически социализъм - Александър Смочевски

І. Диалектиката между двете понятия

Можем да отричаме и обругаваме политически практики, идеологии и теории – нещо, което се прави катадневно сега, с причина и без причина, но не бива нихилистично да загърбваме доказали се научни методи. Пример за такова неглижиране и пренебрегване на диалектическия метод – постижение на цялото развитие на науката и философията – е явното или прикритото отъждествяване на понятията за демократически социализъм и социална демокрация. Простимо е, ако става дума за непознаване на проблема, за неволна грешка. Но осъдително е, когато става дума за научна недобросъвестност, служеща на нечии интереси или на конюнктурата на времето.Там, където се е загнездил догматизъм, е също така страшно, както там, където е проникнал безогледен нихилизъм. Той, догматизмът, прилича на бактерия, която бавно, но безотказно разгражда връзките между частите на организма и ги превръща в механичен сбор, а него – организма – в проста summa summarum на тези части. Виждаме, че догматизмът
всъщност е механицизъм. Този метафизически механицизъм – бил той нихилистичен или догматичен (все едно) – винаги е действал разяждащо: като ръжда върху желязо. Механицизмът върви по инерция, той прониква навсякъде. В определен смисъл той е
вездесъщ – подвежда всичко под знаменателя на статиката и застоя. За него движение и преместване са идентични. Най-опасен е механицизмът в мисленето, разтягащ спиралата на развитието в плоскостта на застоя. Той гледа едноизмерно на нещата. Механицизмът е едностранчив, абстрактен, често неопределен. За него всичко противоречиво е неистинно. В гносеологически план той съответства на степента на разсъдъчното мислене. Диалектическото мислене, в противовес на формалнологическото, е антимеханистично, а в определен смисъл и антиметафизично. То подчинява в себе си механицизма и същевременно се издига над него, преодолява го. Диалектическото мислене е исторически и логически по-висша форма на мисленето. То е конкретно мислене, за разлика от формалнологическото. „Формалнологическият подход е абстрактен в смисъл, че не държи сметка за конкретните особености и за изменението и развитието на нещата.“
В диалектическата логика са оразличени и ясно демаркирани два вида тъждество: абстрактно и конкретно. „Диалектическата логика борави с конкретно тъждество, което е единство на сходство и различие, изменение и развитие, а формалната логика работи с абстрактното тъждество, което фиксира една страна от конкретните, цялостни предмети, например сходството, и се абстрахира от различното, изменението.“
Конкретното тъждество, за разлика от абстрактното, е изпълнено с вътрешни противоречия, то постоянно снема себе си в процеса на развитието. Конкретното тъждество е неразривно свързано с различието. То не може да бъде разбрано с ограничени обобщения или абстрактни репрезентации, задаващи частното, момента, вместо цялото. Абстрактното в диалектическата традиция се разбира в широк смисъл като едностранчивост на знанието, а конкретното – като пълнота, съдържателност.
В диалектическата логика понятията и категориите не са координирани
помежду си, а са субординирани, изведени едно от друго. Така съдържателно
по-бедните категории следват съдържателно по-богатите. След като направихме тези въвеждащи, принципни за разбирането на проблема бележки, можем да се обърнем към същината на въпроса.
Логиката, разбирана като „философско обяснение на нефилософски явления“, е всеобхватна, всеобща. В тази нейна всеобхватност влиза и политическият дискурс, в чийто контекст са поставени в моето изложение понятията за социална демокрация и демократически социализъм. Отъждествяването на демократическия социализъм със социалната демокрация е пример за абстрактно тъждество. При него не се взема предвид многообразието от форми, които приема левицата днес. То се абстрахира от
исторически утвърдилата се разграничителна линия между двете понятия и реалии. Такова отъждествяване е механистично. То е едновременно и догматично, и нихилистично. Догматично, защото отъждествява две родствени, но не идентични понятия, и нихилистично, тъй като загърбва доказана научна методология. Съгласен съм с Максим Мизов, че „да се възприема социалната демокрация като тъждествена на демократическия социализъм, значи да се прокарва редукционистко третиране на последната. Понеже демократическият социализъм не е само социална демокрация. Той се осъществява като органична сплав или системна обвързаност между политическа, икономическа, социална и културна демокрация“.
В обществено-историческото развитие към обогатяване и усложняване на
обществените системи демократическият социализъм е по-общото, по-богатото на специфични определения и черти от социалната демокрация. Той според мен има и по-широк обществено-политически потенциал за осъществяване на своите цели от този на социалдемокрацията. Тя е изчерпила значителна част от своя оптимизационен потенциал, а кризата, в която се намира, е външна проява на тази същностна трансформация, която претърпява тя днес.
 „Из хвърлила от своите програми социализма, социалдемокрацията се превръща в резигниращ мутант, точно както се случи и с реалния социализъм, изгонил от „социалистическата демокрация“ самата демокрация.“
Без да се отдаваме на безпочвен провиденциализъм, с основание можем да предположим, че социалдемокрацията в своя класически вариант от 50-те години насам ще се превръща все повече в един от необходимите, но съвсем не единствени, компоненти на демократическия социализъм.
В Предговора към „Феноменология на духа“ Хегел пише за процеса на развитие, движен от отрицание на отрицанието: „Пъпката изчезва в разпукването на цвета и би могло да се каже, че той я опровергава; по същия начин плодът обявява цвета за неистинно съществуване на растението и застава на мястото му като истина за последното. Тези форми не само се различават, но и се изместват като несъвместими една с друга. Но тяхната текуща природа същевременно ги прави моменти на органическото единство, в което те не само не си противоречат, но и единият е така необходим, както другият, и едва тази необходимост съставлява живота на цялото.“
В живота на това цяло, бих добавил, пъпката съставлява съдържанието на цвета, но при това тя е придобила друга форма, тя е в снет вид. По същия начин социалната демокрация е необходим момент от цялостното развитие на демократическия социализъм, без да изчерпва неговото съдържание.
Време е ясно да се заяви: „Демократическият социализъм и социалната демокрация не са еднакви термини, в които са разместени думичките.“
И, което е по-важно: днес историята дава зелена светлина именно на демократическия
социализъм. А това е така, защото: 1) той не е загубил своята здрава връзка с миналото, с историята и теорията на европейското ляво от неговото възникване до днес; 2) съвременният демократически социализъм в своите фундаментални положения (за преодоляване на капитализма, за информационно и социално справедливо общество) задоволява същностни потребности на широки обществени прослойки от изменение на съществуващото status quo и от постулиране и издигане на един възможен обществен идеал; и 3) демократическият социализъм няма по-добра идейно-политическа алтернатива при кризата, в която се намират както социалдемокрацията, така и либерализмът.
Необходимостта от алтернативни проекти, какъвто е социалистическият, се обуславя от обективните, реални противоречия в обществото, които водят до кризисни състояния и до нестабилност на системата. Капитализмът, който превръща човека „от самоцел в средство за обслужване на определени користни интереси в едно общество, претендиращо за нов тип хуманизъм“ и постоянно изтъкващо своята демократичност, сам поражда необходимостта от тези алтернативни проекти. А, както пише Васил Момов, всяка програма представлява „възможно изменение на системата в бъдеще, за да се осигури нейното оптимално функциониране“. „Социалното функциониране – продължава той – е сложна технологична процедура, специфичен вид социално проектиране, което включва изработването на програмата, етапното планиране на определени дейности, подбора на методичните средства и ресурси за реализация.“
Демократическият социализъм е исторически по-висша форма от социалната демокрация, чиято несамодостатъчност е една от причините за кризата, в която тя се намира сега. Демократическият социализъм е акумулирал в себе си опита на рухналия реален социализъм, опита на изградената върху социалдемократическа основа и ерозираща днес „държава на благоденствието“ и не на последно място – неугасващия исторически оптимизъм по отношение преодоляването на капитализма като несправедливо общество. Демократическият социализъм от началото на ХХІ век е резултат от продължителния и продължаващ и в наши дни процес на криволичещо, но прогресивно развитие на левицата – изразител на интересите на най-широки обществени слоеве и на всички хора на отчуждения труд.
 Демократическият социализъм трябва да съхранява реално, а не номинално своя исторически опит. Той е за радикална, т.е. същностна (качествена) трансформация на капитализма, което означава революционна по съдържание, но еволюционна (мирна) по форма промяна. Демократическият социализъм на информационното общество не се бори да запази остатъците на ерозиралата система на социална защита от миналия век. Той се бори за ново конституиране на цялата социална система върху пазарна база, но с непазарна надстройка. А това значи според мен, че той е за осъществяване на възможностите, които ни дава информационното общество за засилване ролята на обратната връзка, т.е. на влиянието на надстройката върху базата за ограничаване на негативните следствия на пазарното стопанство до тяхното пълно преодоляване. Очовечаването на пазарната среда – това е една от задачите на демократическия социализъм. А то става чрез обобществяване (не непременно одържавяване) на стратегически сфери и отрасли на обществото и икономиката. „Следователно не става дума за един традиционен модел на справедливо общество, а за проект на социализация, исторически налагаща се от обективните тенденции, протичащи в съвременната господстваща система.“
Тук трябва между другото да кажа, че понятието за обобществяване крие в себе си значителен съдържателен (познавателен и практически) потенциал. Според мен то е едновременно: а) дейност за изграждането на общество, в което няма изключени или декласирани; и б) последователно и целенасочено използване на процесите на глобализация (социална интеграция и хомогенизация) за утвърждаване на социално справедливо общество, в което високата степен на интеграция на отделните групи, слоеве, класи, страти и пр. ще бъде условие за интегрираността на всеки отделен индивид. Обобществяването (социализацията) означава преди всичко осигуряване на равен достъп до най-важните и обществено значими сфери на всеки от членовете на социума. Обобществяването е антимонополистично, но не и антиисторично. В този смисъл неговите актуални потенции трябва да бъдат разработени и реализирани в практиката на социалистическата левица. По-нататъшното разработване на проблема
за обобществяването като проблем на демократическия социализъм е не само
важно, а и необходимо.

ІІ. БСП като партия на демократическия социализъм

„Движението е всичко, целта – нищо“ – твърди Едуард Бернщайн. Но движението не е нищо друго, освен осъществяване на целта, преминаване на средствата в цел, нейно реализиране. Средство и цел са в диалектически противоречиво единство. Няма средства без цел, както и обратното. Постигнатата цел, т.е. резултатът, съдържа в снет вид целия изминат път, пътя на ставане на средствата в целта.
   Историческата цел на БСП като партия на демократическия социализъм е преодоляването на капитализма. Но историческа не значи крайна цел. Крайна цел БСП няма, защото постигането й ще значи да се обезсмисли по-нататъшното съществуване на партията. Изграждането на социалистическо информационно общество в България, на общество отвъд капитализма, може да бъде само историческа цел, подчиняваща множество по-малки цели, които по отношение на водещата са средства. Така постигането на историческата цел на БСП не е еднократен акт, а продължителен, сложен и все още не съвсем ясен процес.
Социалистическото движение губи своите надеждни основания и осмисленост, ако не е движение към определена цел, без тя да се превръща в откъсната от обективната реалност идея-фикс. Моделът съществуване – дълженствуване, при който целта е чисто и просто усъвършенстване, оптимизиране, постигане на обществено дължимото, не е партийно-политически, а морално-етически. Неокантианските изблици, абсолютизиращи аксиологическата страна за сметка на научно-прогностичните и социологически визии на левицата от нейния комунистически период, премрежват погледа на днешната социалдемокрация. Ценности – да, но ценности с реални носители, а не витаещи из политическия ефир свободни атоми. Без да елементаризираме проблема, изпадайки в едностранчиво социологизаторство, трябва да подчертаем, че ценности без социална тъкан са немислими. Ценността като единство на морално значимо и социално необходимо следва основната линия на обществено разслоение. И БСП трябва да разбере, че определени обществени слоеве не могат
да не са носители на дадени ценности и че тя, партията, е изразител на тези ценности, защото представлява точно тези слоеве. При това избирателят (член и симпатизант) е носител, а партията е изразител на ценностите. Тя например трябва да трансформира ценността „социална справедливост“ в политика, утвърждаваща тази справедливост, и да я инструментализира в управлението. БСП трябва да запълни „дефицита на справедливост“ (Георги Първанов), който се е образувал по време на прехода.
Посланията на БСП трябва също така да се основават на ценностите на демократическия социализъм, но трябва да бъдат изразени по разбираем начин.
Напоследък партията твърде много говори за ценности и отговорности, без да проецира в достатъчна степен тези ценности върху техните реални носители, които ги изповядват и които са обекти на политиката. БСП твърде много се абстрахира от избирателя, не конкретизира своите виждания и ценности в устойчива двустранна и двупосочна връзка между управлявани и управляващи. Всичко това я отдалечава от демократическия социализъм, но съвсем не я сближава със социалдемокрацията.
БСП представлява относително единен организъм. Но условието за успешното функциониране на този организъм в информационното общество и за превръщането му в катализатор на това общество у нас в неговия социално справедлив вариант е БСП да балансира отношението между стратегически положения и тактически ходове при формирането на своята политика. Релацията „стратегия – тактика“ и нейният баланс са условие за ефективно управление и оправдаване на общественото доверие. Това е големият въпрос, който стои пред партията днес: ще успее ли да удържи буден и чувствителен микросоциалния поглед, който й е необходим при решаването на най-важните въпроси на обществото (ограничаване на бедността и модернизация на страната), и едновременно с това да не губи перспективния, синоптичен поглед над българската и европейската действителност, така че да не загърбва своите стратегически цели.
От историческия материализъм е известна диалектиката на определящ и решаващ фактор в историческия процес. За определящ се счита обективният, а за решаващ – субективният фактор. Според мен тази диада – с някои уговорки – може да се приложи и към двойката „стратегия–тактика“. Стратегията на партията трябва да рамкира границите, в които може да се простира съдържанието на тактиката й. Тактиката от своя страна осигурява конкретното решаване на конкретни проблеми. Стратегията задава рамката, тактиката се вмества и попълва тази рамка по най-целесъобразен и рационален начин. Тази диалектика между стратегията и тактиката е отлично схваната и приложена от основоположника на партията Димитър Благоев.
При незрял капитализъм и неразгърнати производителни сили и производствени отношения в България се създава социалдемократическа по име, антикапиталистическа по същност партия, готова да изчака развитието на капитализма. Програмният фундамент на партията е на високо идейно-политическо равнище. Основавайки се на опита на развитите капиталистически държави, още преди капитализмът у нас да е кристализирал в своя разгърнат вид, тя му противопоставя социалистическата алтернатива. Така БСДП на Димитър Благоев се превръща в най-прогресивната политическа сила на своето време, изпреварила с години напред общественото развитие.
Пред БСП днес стои задачата да последва в актуализирана форма своя исторически опит от предишни периоди и да се превърне в предвестник и осъществяваща сила на две преобразувания: преход към информационно общество в България и с ресурса на това общество, в дългосрочен план – преход към социалистическо общество. В програмата на БСП „Нови времена, нова България, нова БСП“ присъстват в систематизиран вид всички основни ценности, идейно-политически и исторически мотиви, които изграждат идентичността на една лява, социалистическа партия от началото на ХХІ век. Програмата от 1994 г. притежава всички възможности за успешното реализиране и на двата прехода, заложени като цели на демократическия социализъм на информационното общество.
Социална демокрация или демократически социализъм? Такава дилема пред БСП няма, такъв въпрос пред нея не стои. Това е така, защото: 1) БСП е утвърдена социалистическа партия, чиято 115-годишна история е история на революционна партия, служеща си в едни периоди от своето минало с еволюционни (реформистки), в други – с революционни средства; 2) в програмно отношение БСП е ситуирана вляво от всички социалдемократически партии и движения и вдясно от неокомунистическите формации; 3) електоралната маса на БСП в преобладаващата си част я възприема като социалистическа партия, наследник на БКП; 4) БСП с цялата си история е неповторимо явление на българския политически небосклон.
Както сполучливо се изразява Бенжамен Варон: „...БСП може да бъде определена като партия, която поставя мирните реформи в услуга на революционните очаквания на обществото и на собствената си историческа цел.“
Всичко това прави от бузлуджанската орлица партия на демократическия социализъм,
призвана да осъществи революционните очаквания на хората с еволюционни средства, адекватни на днешното време. Едно от тези средства е и социалната демокрация. „Защото няма демократически социализъм без социална демокрация, но и не всяка социална демокрация винаги (може и трябва да) гарантира или катализира историческото проявление, пришествие или дори възшествие на демократическия социализъм.“

ноември 2012 г.

СВЕТОВНАТА КЛАСОВА БОРБА: ГЕОГРАФИЯ НА ПРОТЕСТА - Имануел Уолърстейн

Когато времената са добри и световната икономика е в подем, класовата борба е в затишие. Тя никога не престава, но щом нивото на безработицата се понижи и реалните доходи на нисшите слоеве започнат да нарастват, макар и с малко, социалният компромис е на дневен ред.
Но когато световната икономика е в стагнация и реалната безработица се увеличава значително, общата баница се смалява. Въпросът тогава е как да се разпредели бремето, породено от свиването на баницата, вътре в отделните страни и между страните.
Класовата борба се изостря и рано или късно води до открит конфликт на улиците. Точно това се случва в свят-системата след 1970-те и особено драматично след 2007 година. Досега висшата прослойка (единият процент) запазва и в действителност увеличава своя дял. Това означава, че делът на 99-те процента неизбежно намалява.

Борбата за разпределяне се върти главно около два пункта в глобалния бюджет: данъците (колко и кой да плаща) и предпазната мрежа за мнозинството от населението (разходите за образование, здравеопазване, гарантиран пожизнен доход). Няма страна, където да не се води тази борба. Но в едни страни тя се проявява по-остро, отколкото в други, в зависимост от мястото им в световната икономика, от демографията и от политическата им история.
Изострянето на класовата борба изправя всички пред въпроса как да я овладеят и да я контролират политически. Властващите могат да репресират грубо масовото надигане и в много страни го правят. Или, ако надигането е прекалено силно за техните репресивни механизми, да симулират приобщаване към протестиращите, ограничавайки реалната промяна. Или правят и двете, опитвайки първо с репресии, а ако се провалят, минават към приобщаване.

Протестиращите също се изправят пред дилема. Те винаги започват като относително малка смела група и имат нужда да убедят много по-широка и политически далеч по-боязлива група да се присъедини към тях, за да притиснат управляващите. Това не е лесно, но може да се случи. То се случи в Египет на площада „Тахрир“ през 2011 година. То се случи с движението „Окупирай“ в Съединените щати и в Канада. То се случи в Гърция на последните избори. То се случи в Чили, където продължават студентските стачки. А сега изглежда се случва зрелищно в Квебек.

Но какво да се прави, след като се случи? Сред протестиращите има желаещи да разширят първоначалните ограничени искания до много далеч отиващи фундаментални искания за реконструкция на социалния ред. Има и други (винаги има други), които са готови да седнат заедно с управляващите и да преговарят за компромис.

Репресиите нерядко са успешни, но твърде често раздухват пламъците на протеста вместо да ги потушат. Тогава управляващите пристъпват към компромиси и приобщаване, примамвайки протестиращите с обещания. Това изглежда се случи в Египет. На решаващия втори тур на последните президентски избори се явиха кандидати, от които никой не поддържа революцията на площада „Тахрир“: единият е последният министър-председател на изгонения президент Хосни Мубарак, а другият – лидер на Мюсюлманските братя, чиято главна цел е да внедрят шериата в египетското законодателство и да не изпълнят исканията на хората, които бяха на площада „Тахрир“. Това е жесток избор за онези 50%, които не гласуваха за нито един от двамата на първия тур. Тази нещастна за протестиращите на площада „Тахрир“ ситуация е резултат от факта, че на първия тур на изборите по различни мотиви те разделиха своите гласове между други двама кандидати, а никой от тях не се класира за втория тур.

Какво да мислим за всичко това? Изглежда постоянно и бързо се променя географията на протеста. Той избухва на едно място, след което е потушен, приобщен или се изчерпва. После обаче избухва някъде другаде, където също може да бъде потушен, приобщен или се изчерпва. И тогава избухва на трето място – и като че ли е невъзможно да бъде потушен в целия свят.
Той наистина е непотушим поради една проста причина. Световният доход намалява реално и няма изгледи това да се промени. Структурната криза на капиталистическата световна икономика прави неработещи стандартните решения за спиране на тенденцията към икономически упадък, макар много експерти и политици да ни убеждават, че на хоризонта се задава нов период  на просперитет.
Ние живеем в хаотична световна ситуация. Флуктуациите във всичко са големи и бързи. Това се отнася и за социалните протести. Наблюдаваме го при непрекъснатата промяна в географията на протеста. Вчера – площадът „Тахрир“ в Кайро, днес – неразрешени масови демонстрации с тенджери и тигани в Монреал, утре – някъде другаде (и може би изненадващо някъде там, където не се очаква).
 

Източник: Commentary No. 330, June 1, 2012


Имануел Уолърстейн – професор в Йейлския университет, доктор на науките. Бил е директор на Центъра за изследване на икономиките, историческите системи и цивилизациите „Фернан Бродел“, президент на Международната социологическа асоциация (1994–1998 г.). Автор е на множество книги и монографии, между които световноизвестните три тома на „Модерната световна система“, „Африка: традиция и промяна“, „Капиталистическата световна икономика“, „Анализ на световните системи“ (с Теренс Хопкинс и др.), „Динамика на глобалната криза“(със Самир Амин и др.), „Историческият капитализъм“, „След либерализма“.

За "демокрацията" и диктатурата - В.И.Ленин

     Малкото броеве на берлинското „Червено знаме” виенския „Зов” (Weckruff), органа на комунистическата партия в Немска Австрия, достигнали до Москва, ни показват, че предателите на социализма, които поддържаха войната на хищниците – империалисти, всичките тези шайдемановци и ебертовци, аустерлицовци и ренеровци, срещат достоен отпор от истинските представители на революционните пролетарии в Германия и Австрия. Ние горещо приветстваме двата органа, които свидетелстват за жизнеността и израстването на ІІІ Интернационал.

      Както се вижда, главният въпрос на революцията и в Германия, и в Австрия сега е въпросът: учредително събрание или власт на Съветите? Представителите на банкрутиралия II Интернационал, всички от Шайдеман до Кауцки, са за първото и наричат своето гледище защита на „демокрацията” (Кауцки дори е стигнал до „чиста демокрация”) в противоположност на диктатурата. Аз разгледах подробно възгледите на Кауцки в току-що излязлата в Москва и Петроград брошура „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки”. Ще се опитай да изложа накратко същността на спорния въпрос, който сега практически е поставен на дневен ред за всички напреднали капиталистически страни.

    Шайдемановци и кауцкиевци говорят за „чиста демокрация” или за „демокрация” изобщо, за да излъжат масите и да скрият от тях буржоазния характер на съвременната демокрация. Нека буржоазията продължава да държи в своите ръце целия апарат на държавната власт, нека шепата експлоататори продължават да използват старата, буржоазната държавна машина! Произвежданите при такива условия избори буржоазията, разбира се, обича да нарича „свободни”, „равни”, „демократични”, „всенародни”, защото тези думи служат за скриване на истината, за скриване на факта, че собствеността върху средствата за производство и политическата власт си остават в ръцете на експлоататорите, че поради това не може и дума да става за действителна свобода, за действително равенство за експлоатираните, т. е. за грамадното мнозинство от населението. За буржоазията е изгодно и необходимо да скрива от народа буржоазния характер на съвременната демокрация, да я рисува като демокрация изобщо или като „чиста демокрация”, и шайдемановци, а също и кауцкиевци, повтаряйки това, на дело напущат гледището на пролетариата и преминават на страната на буржоазията.

    Когато за последен път писаха заедно предговор към „Комунистическия манифест” (това беше през 1872 година), Маркс и Енгелс считаха за необходимо да обърнат специално вниманието на работниците върху това, че пролетариатът не може просто да завладее готовата (т. е. буржоазната) държавна машина и да я пусне в движение за своите цели, че той трябва да я разруши, да я разбие. Ренегатът Кауцки написа цяла брошура за „Диктатурата на пролетариата”, като скри от работниците тази извънредно важна марксистка истина, като изопачи основно марксизма, и, разбира се, че похвалите, които господа шайдемановци и К° пръскаха за тази брошура, бяха напълно заслужени като похвали на буржоазни агенти за човек, който преминава на страната на буржоазията.

     Да се говори за чиста демокрация, за демокрация изобщо, за равенство, за свобода, за общонародност, когато работниците и всички трудещи се са гладни, голи, разорени, измъчени не само от капиталистическото наемно робство, но и от четиригодишната грабителска война, а капиталистите и спекулантите продължават да владеят своята заграбена „собственост” и „готовия” апарат на държавната власт, това значи да се гавриш с трудещите се и експлоатираните.

    Това значи да биеш направо в лицето на основните истини на марксизма, който учеше работниците: вие трябва да използвате буржоазната демокрация като грамаден исторически прогрес в сравнение с феодализма, но не забравяйте нито за минута буржоазния характер на тази „демокрация”, нейната историческа условност и ограниченост, не споделяйте „суеверната вяра” в „държавата”, не забравяйте, че и при най-демократичната република, а не само при монархията държавата не е нищо друго освен машина за потискане на една класа от друга.

    Буржоазията е принудена да лицемери и да нарича „общонародна власт” или демокрация изобщо, или чиста демокрация (буржоазната) демократичната република, която на дело представлява диктатура на буржоазията, диктатура на експлоататорите над трудещите се маси. Шайдемановци и кауцкиевци, аустерлицовци и ренеровци (за съжаление сега с помощта на Фридрих Адлер) поддържат тази лъжа и това лицемерие. А марксистите, комунистите, го разобличават и казват на работниците и на трудещите се маси искрено и открито истината: на практика демократичната република, учредителното събрание, общонародните избори и т. п. са диктатура на буржоазията и за освобождението на труда от игото на капитала няма друг път освен замяната на тази диктатура с диктатурата на пролетариата. Само диктатурата на пролетариата е в състояние да освободи човечеството от гнета на капитала, от лъжата, фалша, лицемерието на буржоазната демокрация, на демокрацията за богатите, е в състояние да установи демокрация за бедните, т. е. да направи благата на демокрацията фактически достъпни за работниците и бедните селяни, докато сега (дори и при най-демократичната — буржоазната — република) благата на демокрацията фактически са недостъпни за грамадното мнозинство от трудещите се.

    Да вземем например свободата на събранията и свободата на печата. Шайдемановци и кауцкиевци, аустерлицовци и ренеровци уверяват работниците, че сегашните избори за учредително събрание в Германия и в Австрия се провеждат „демократично”. Това е лъжа, защото на дело капиталистите, експлоататорите, помешчиците, спекулантите държат в ръцете си 9/10 от най-добрите здания, които са удобни за събрания, и 9/10 от хартийните запаси, печатниците и прочее. Работникът в града, ратаят и надничарят в селото са практически отстранени от демокрацията както чрез „свещеното право на собственост” (защищавано от господа кауцкиевци и ренеровци, към които за съжаление премина и Фридрих Адлер), така и чрез буржоазния апарат на държавната власт, т. е. чрез буржоазните чиновници, буржоазните съдии и прочее. Сегашната „свобода на събранията и печата” в немската „демократична” (буржоазнодемократична) република е лъжа и лицемерие, защото на дело представлява свобода за богаташите да купуват и подкупват пресата, свобода на богаташите да опиват народа с виното на буржоазната вестникарска лъжа, свобода на богаташите да държат в своя „собственост” помешчическите къщи, най-добрите здания и т. п. Диктатурата на пролетариата ще отнеме от капиталистите в полза на трудещите се помешчическите къщи, най-добрите здания, печатниците, складовете с хартия.

    Но това ще бъде замяна на „общонародната”, „чистата” демокрация с „диктатура на една само класа” — крещят шайдемановци и кауцкиевци, аустерлицовци и ренеровци (заедно с тях и техните задгранични съмишленици, гомперсовци, хендерсъновци, реноделовци, вандервелдовци и К°).

    Не е истина — ще отговорим ние. Това ще бъде замяна на фактическата диктатура на буржоазията (диктатура, лицемерно прикривана от формите на демократичната буржоазна република) с диктатурата на пролетариата. Това ще бъде замяна на демокрацията за богатите с демокрация за бедните. Това ще бъде замяна на свободата на събранията и печата за малцинството, за експлоататорите, със свобода на събранията и печата за мнозинството от населението, за трудещите се. Това ще бъде гигантско, световноисторическо разширяване на демокрацията, нейното прегръщане от лъжа в истина, освобождение на човечеството от оковите на капитала, който изопачава и окастря всяка, дори и най-„демократичната” и републиканска буржоазна демокрация. Това ще бъде замяна на буржоазната държава с пролетарска държава, която замяна е единственият път към отмирането на държавата изобщо.

     А защо да не може да се постигне тази цел без диктатурата на една класа? защо да не може направо да се премине към „чистата” демокрация? питат лицемерните приятели на буржоазията или наивните клайнбюргери и филистери, подведени от нея.

     Ние отговаряме: защото във всяко капиталистическо общество решаващо значение могат да имат или буржоазията, или пролетариатът, а дребните стопани неизбежно си остават колебаещи се, безсилни, глупави мечтатели за „чиста”, т. е. извънкласова или надкласова, демокрация. Защото от общество, в което една класа потиска друга, не може да се излезе иначе освен чрез диктатурата на потиснатата класа. Защото само пролетариатът е в състояние да победи буржоазията, да я събори, защото той е единствената класа, която е обединена и „школувана” от капитализма и която е в състояние да увлече след себе си колебаещата са маса на живеещите по дребнобуржоазен начин трудещи се, да я увлече след себе си или най-малко да я „неутрализира”. Защото само сладникавите еснафи и филистери могат да мечтаят, залъгвайки с тези мечти и себе си, и работниците, за събаряне игото на капитала без продължително и трудно задушаване съпротивата на експлоататорите. В Германия и Австрия тази съпротива засега още не се е разгърнала открито, защото засега още не е започнала експроприацията на експроприаторите. Тази съпротива ще бъде отчаяна, бясна, когато започне експроприацията. Скривайки това от себе си и от работниците, шайдемановци и кауцкиевци, аустерлицовци и ренеровци вършат предателство с интересите на пролетариата, преминават в най-решителния момент от позицията на класовата борба и събаряне игото на буржоазията върху позицията на споразумяването на пролетариата с буржоазията, върху позицията на „социалния мир” или на примиряване експлоататорите с експлоатираните.

     Революциите са локомотивите на историята, казваше Маркс. Революциите бързо учат. Градските работници, селските ратаи в Германия и Австрия бързо ще разберат измяната към делото на социализма от страна на шайдемановци и кауцкиевци, аустерлицовци и ренеровци. Пролетариатът ще отхвърли далече тези „социалпредатели”, социалисти на думи, на дело предатели на социализма, както отхвърли в Русия същите дребни буржоа и филистери, меншевиките и „социалистите-революционери”. Пролетариатът ще види — толкова по-скоро, колкото по-пълно бъде господството на споменатите „вождове”, — че само замяната на буржоазната държава, дори най-демократична буржоазна република, с държава от типа на Парижката комуна (за която толкова много е говорил Маркс, изопачен и предаден от шайдемановци и кауцкиевци) или с държава от типа на Съветите е в състояние да открие пътя към социализма. Диктатурата на пролетариата ще избави човечеството на игото на капитала и от войните.

 

Москва, 23. XII. 1918

В. И. Ленин,  Съч. Т. 28  Българска редакция